Достопаметни дела и слова - избрано (твърди корици)

Напишете отзив

Цена:
Промо цена£5.26

Крайна цена на продукта, с включени такси

Описание

"Historia magistra vitae в "Девет книги достопаметни дела и слова" на Валерий Максим.

Той не е сред първенците на римската проза. За това би могла да свидетелства и оскъдността на биографични данни за него. Точно може да бъде фиксирано времето на разцвета му - годините на управлението на Тиберий (14-37 г.). Сам в съчинението си съобщава за скромните си материални възможности и за благоразположението на видния Секст Помпей. Но оттук нататък няма сведения било за произхода (хипотетично свързван с рода на Валериите) и образованието му, било за живота и края му. Единственото сигурно свидетелство за неговата дейност остават "Девет книги достопаметни дела и слова", наръчник-компилация от исторически примери, предназначен за школите по красноречие и за улеснение на практикуващите оратори. Източници на историческия материал, използван не винаги съвсем точно и критично, са преди всичко Тит Ливий и Цицерон (споменати поименно само веднъж), Салустий, Помпей Трог, аналистите Целий Антипатер и Валерий Анциат, вероятно и съчиненията за римските древности на енциклопедиста Марк Теренций Барон, а и подобни сборници, съвременни или от близкото на автора минало, които не са достигнали до нас. Включването и на разкази за чужденци не е някаква находчива идея на Валерий Максим, а е влязла твърдо в историографската традиция още в предходния век най-ярко чрез биографичната поредица "Хебдомади" на споменатия Барон и биографиите на прочути мъже на Корнелий Непот. След неголемия предговор, който съчетава информация за целите на съчинението с комплименти към адресата на съчинението, принцепса Тиберий, композиционната линия се движи по низходяща градация с начало най-висшето отношение на човека - отношението към боговете, религиозността. Първа книга обединява примери за зачитане и незачитане на боговете, за лъжлива религиозност и за отхвърляне на чужди религиозни порядки, за птицегадания, поличби; знамения, съновидения, чудеса. Втората насочва към човешката общност - церемонии, задълженията и порядките на магистратите и съсловията по време на Републиката, военна наука и обичаи, завършвайки с отбелязване на величието на римляните, като един вид преход към трета книга. А тя, както и следващите я четири, фокусира върху човешкия характер - главно добродетели, изразени чрез постъпки и думи както на римляни (естествено преобладаващи), така и на представители на чужди народи: храброст, търпеливост, устойчивост, умереност, безкористност и въздържание, умение да се живее в бедност, почтителност, съпружеска любов, приятелство, щедрост, човечност и снизходителност, признателност, уважение към родителите, братска любов, любов към родината, бащина любов и нежност към децата, целомъдрие, строгост, справедливост, вярност в обществените отношения, вярност на жени към мъжете им и на роби към господарите им. Последната глава на шеста книга "За промените в характера или превратностите на съдбата" сякаш подсказва за част от темите в книга седма и осма - променливостта-щастие, но и несполуки, критични положения, очаквани и неочаквани завещания, забележителни публични и частни процеси, жени, осмелили се да се явят на форума като защитници на своя или обща кауза, хора, извършили простъпка, която са осъдили у другиго. Краят е все пак укрепен с положителни примери - за ползата от интелектуални занимания и от красноречието, за достойнството на живота след оттегляне от обществена дейност и на старостта, като последната глава е един вид списък на автори на велики дела. За разлика от предходните книги, в които негативните примери са разпръснати като контрастиращи пунктове сред далеч по-многобройните позитивни, деветата книга е посветена изцяло на пороци и недостойни постъпки: лукс, жестокост, гняв и омраза, сребролюбие, надменност и невъздържание, коварство, безразсъдност, отмъщение, безчестни дела и слова, измами и др. Познаването на историята и на примерите от древността, наред с познаването на специфичното за държавата и властта право, е изрично посочено от Цицерон като задължително за оратора. То е толкова очевидно, че Марк Тулий не счита за необходимо подробното му обосноваване в своя трактат "За оратора", който заедно с "Брут или за прочутите оратори" и "Ораторът" е основен за познаване на историята, теорията и практиката на римското красноречие от времето на републиката. Напълно можем да вярваме на думите на най-знаменития римски оратор: "Защото както при делата и процесите от частен характер често за опора на речта служи гражданското право и затова то трябва да се познава, така и в публичните дела, пред съдилищата, народните сборове, пред сената ораторът, зает в обществения живот, трябва да разполага с познания за древността, с авторитета на публичното право, със знания за същността и принципите на държавното управление. " ( "За оратора", І, 46, 201) Необходимостта от тези познания остава валидна и за оратора и през следващия I в., времето на Валерий Максим, когато съдбините на обществото не се решават от волята на гражданите, изразена в народните сборове и в сената, а от волята на първия сред тях - принцепса. Затова и в неговата книга акцентът се измества от гражданската и политическата към моралната стойност на делата и словата - и това я приближава към морализиращата стоическа философска проза през този век, представена от Луций Аней Сенека. Третата книга на Сенековия диалог "За гнева" например е преизпълнена с достойни за подражание примери за прочути люде, преди всичко владетели, успели да се въздържат в гнева си (Платон, Филип Македонски, Цезар, Август), и примери, достойни само за осъждане, на пълна липса на контрол в гнева (Калигула, Александър Велики). Много силен е печатът на времето и върху словото на Валерий Максим, който следва т. нар. нов стил през I в. Ораторското изкуство, което през принципата загубва функцията си на главно оръжие в големите обществени спорове на форума, се проявява вече в по-маловажни дела по частни спорове или в публични декламации. А този, който подготвя декламация, иска не да победи, а да се хареса, твърди съвременникът на тази промяна, ораторът Монтан. И затова търси какви ли не привлекателни украси: тъй като желае той самият, а не делото му, да получи одобрение. Ала вече образованата публика изисква слово сентенциозно, което в тесен обхват да затваря обемна мисъл; тя знае да цени сполучливите описания - на природата или на предмети на изкуството, в които речта се превръща в зрително и слухово градиво; тя търси пасажи с поетичен блясък, зает от поетическата съкровищница на Вергилий и Хораций, както твърди Юлий Апер, който в Тацитовия "Диалог за оратора" представя модерните тенденция за I в.; тя усеща тънко ритъма на фразата; тя се възхищава, ако мислите и думите влизат в изтънчени и изненадващи съотношения, за които реториката използва термина фигури. Следвайки този нов стил, и Валерий Максим търси сентенциозен израз е антитеза, с ефектен паралелизъм, натрупвания на реторични въпроси и възклицания, фигури на речта, които будят възраженията на критици с класическа настройка и вкус. Независимо от известна фактологична неточност и реторическа маниерност, съчинението на Валерий Максим е съдържало достатъчна полезност и приятност за ред използвали го по-късни прозаици: Апулей (ІІ в.), историка Амиан Марцелин (IV в.), неговия съвременник Симах, обществен деец и писател, един от последните видни римски защитници на езическата древност, а и св. Августин (IV-V в.) в "За Божия град". Вероятно по същото време Юлий Парис прави за целите на школското обучение една кратка версия (епитоме) от една книга. Свободна обработка на основния текст с добавки и от други извори дава частично запазеното епитоме на Януарий Непоциан. Практиката за съставяне на кратки версии продължава и през Средновековието, а интересът към пълния текст е засвидетелстван с многобройни ръкописи в манастирските библиотеки. Познават и го използват през IX в. Седулий Скот, Лупус от Ферие, Хейрик и Ремигий от Оксер (ІХ-нач. на Х в.), а по-късно Уибалд от Страбло (ХІ-ХІІ в.), Петър Кантар (XII в.), Петър от Блоа и Гиралд от Камбре (XII-нач. на XIII в.), Винценций (Венсан) от Бове (края на ХІІ-ХІІІ в.) и др. Радулф Тортарий (XI-XII в.) прави опит за поетична обработка в хекзаметър. Валерий Максим е сред авторите, използвани от Монтен като източници за античността в неговите "Опити". Той за пръв път сега се предлага на българския читател в подбор на тези антични, преди всичко римски персонажи и епизоди, които често се явяват в европейския културен контекст, а и могат да насочат отново вниманието към тази епоха, чието незнание лишава от познанието за Европа в дълбочина."

Анна Б. Николова

Автор: Валерий Максим
Издателство: Рива
Година: 2004
Брой страници: 392
Корица: Твърда
ISBN: 9543200181

Payment & Security

American Express Apple Pay Diners Club Discover Google Pay Maestro Mastercard PayPal Visa

Вашите данни за плащане се обработват сигурно. Ние не съхраняваме данни за кредитна карта, нито имаме достъп до информацията за вашата кредитна карта.

Цена за доставка за този продукт

Може да харесате

Последно разглеждани