{"product_id":"bogove-i-chudovishta","title":"Богове и чудовища - книга 3 - Змия и гълъб","description":"\u003ch2\u003e\u003cstrong\u003e\u003cspan\u003eОмагьосващият финал на трилогията „Змия и гълъб“\u003c\/span\u003e\u003c\/strong\u003e\u003c\/h2\u003e\n\u003cbr\u003e\n\u003cp\u003e\u003cspan\u003eЗашеметяваща история за магии, вещици и забранена любов – идеална комбинация за феновете на Сара Дж. Маас.\u003c\/span\u003e\u003c\/p\u003e\n\u003cbr\u003e\u003cbr\u003e\n\u003cul\u003e\n\u003cul\u003e\n\u003cli\u003e\u003cspan\u003e\u003cstrong\u003eОригинално заглавие:\u003c\/strong\u003e Gods \u0026amp; Monsters, Shelby Mahurin;\u003c\/span\u003e\u003c\/li\u003e\n\u003c\/ul\u003e\n\u003c\/ul\u003e\n\u003cbr\u003e\n\u003cul\u003e\n\u003cli\u003e\u003cspan\u003e\u003cstrong\u003eПоредица:\u003c\/strong\u003e Змия и гълъб.\u003c\/span\u003e\u003c\/li\u003e\n\u003c\/ul\u003e\n\u003cp\u003e\u003cspan\u003eЛу е прекарала целия си живот в бягство. След съкрушителния удар, който е получила, е време да се прибере у дома и да вземе онова, което ѝ принадлежи по право.\u003cbr\u003e\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eНо това вече не е момичето, което приятелите ѝ познават. Не е онази, която е пленила сърцето на един ловец на вещици. Над нея се е спуснал мрак и този път ще е нужно повече от любов, за да се спаси...\u003cbr\u003e\u003cbr\u003e\u003cstrong\u003eПрочетете откъс от последната книга на Шелби Махурин от трилогията „Змия и гълъб“\u003c\/strong\u003e\u003cbr\u003e\u003cbr\u003e\u003c\/span\u003e\u003cstrong\u003e\u003cspan\u003eПЛАМЪКЪТ НА КОКО\u003cbr\u003e\u003c\/span\u003e\u003c\/strong\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e\u003cstrong\u003eРийд\u003c\/strong\u003e\u003cbr\u003e\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eКоко се облегна на надгробния камък до мен. Обветрена статуя на света Магдален се издигаше над нас, бронзовото ѝ лице тънеше в сянка в сивия здрач.\u003c\/span\u003e\u003c\/p\u003e\n\u003cp\u003e\u003cspan\u003eМакар че беше със затворени очи, Коко не спеше. Не продумваше. Просто потъркваше белега на дланта си с палец отново и отново, докато кожата се зачерви. Съмнявах се, че забелязва какво прави. Съмнявах се, че забелязва каквото и да е.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТя ме последва в гробището, след като Лу бе претърсила кухнята за месо, недоволна от рибата, която отец Ахил бе приготвил за вечеря. Не би трябвало да има нищо толкова странно в начина, по който Лу се нахвърли на телешкото, макар че то не беше добре опечено. Бяхме гладували с дни.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЗакуската от яхния и обядът от твърд хляб и сирене не утолиха глада ни. И все пак…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eСтомахът ми се сви при мисълта за обяснението.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Тя бременна ли е? – попита след доста време Коко. Очите ѝ се отвориха и тя обърна глава към мен. Продължи с равен глас: – Кажи ми, че си внимавал. Кажи ми, че нямаме още един проблем.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Тя кървя преди две седмици и оттогава не сме… – прочистих гърлото си.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eКоко кимна и вдигна отново лице към небето, затвори очи и въздъхна дълбоко.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Добре.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВгледах се в нея. Макар че не беше плакала след Маскара да на черепите, клепачите ѝ си останаха подути. По бузите ѝ още имаше следи от черния грим на очите. Следи от сълзи.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти… – Думите заседнаха в гърлото ми. Прокашлях се, за да го прочистя, и опитах отново: – Видях вана вътре, ако искаш да се изкъпеш. Тя стисна здраво палеца на другата си ръка, сякаш още усещаше кръвта на Ансел по ръцете си. Беше ги търкала усилено в Дольор онази нощ. Изгори дрехите си в „Левиатан“, хана, където всичко бе тръгнало наопаки.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Твърде изморена съм – промърмори накрая.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eПознатата болка на мъката изгаряше гърлото ми. Твърде позната.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Ако искаш да поговорим за това… Тя не отвори очи.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Ние не сме приятели.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Напротив.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eКогато не отговори, аз се извърнах, за да не се смръщя.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЕ, добре. Тя не искаше да водим този разговор. Аз – още помалко. Скръстих ръце заради студа и се приготвих на дълга нощ на мълчание, когато яростното лице на Ансел се появи зад клепачите ми. Яростната му убеденост. Лу е моя приятелка – беше ми казал веднъж. Той бе готов да я последва до Шато льо Блан, преди аз да се реша. Той бе пазил тайните ѝ. Беше се нагърбил с бремето ѝ.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВината ме разкъсваше. Остра и нащърбена.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eБез значение дали ни харесваше, с Коко бяхме приятели.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eМакар че се чувствах глупаво, се насилих да заговоря отново:\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Казвам само, че след смъртта на архиепископа на мен ми олекна, когато говорех за това. За него. Затова… – Свих сковано рамене, вратът ми пламтеше. Очите ми горяха. – Ако имаш нужда да… да говориш за това… можеш да говориш с мен.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТя отвори очи.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Архиепископът беше болен гадняр, Рийд. Не смей да го сравняваш с Ансел.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Е, да – погледнах я в очите, – но човек не избира кого да\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eобича.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТя сведе бързо поглед. За мой срам, долната ѝ устна потрепери.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Знам.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Наистина ли?\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Разбира се, че знам – каза тя леко сприхаво. Огън озари лицето ѝ. – Знам, че не съм виновна аз. Ансел ме обичаше и… това, че аз не го обичах по същия начин, не означава, че го обичах по-малко. Определено го обичах повече от теб. – Въпреки че говореше така разпалено, гласът ѝ прекъсна на последната дума. – Така че, ако обичаш, заври си съветите, снизхождението и съжалението в задника. – Аз запазих спокойно изражение, не се разгневих. Нека изпусне парата. Можех да го понеса. Тя рязко се изправи и ме посочи с пръст. – И няма да седя тук и да ти позволя да ме съдиш, задето… задето… – Гърдите ѝ се надигаха от накъсания ѝ дъх, една сълза се спусна по бузата ѝ. Когато капна между нас, разтопи със съскане снега, а Коко се отпусна. – Заради нещо, над което нямам контрол – довърши тя така тихо, че едва я чух.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eАз се надигнах бавно и застанах до нея.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не те съдя, Коко. Не те и съжалявам. – Тя се изсмя и аз поклатих глава. – Наистина. Ансел беше и мой приятел. Не си виновна ти за смъртта му.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не само Ансел умря онази нощ.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЗаедно се вгледахме в тънката струйка пара, която се издигаше от снега, където бе капнала сълзата ѝ.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eПосле погледнахме към небето.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eДим затулваше залязващото слънце, тъмен и страховит дим. Тежък. Не беше възможно. Пътувахме от дни. Небето тук, на толкова километри от Сезарин – където димът все още излизаше на талази от входовете на тунелите, вдигаше се от катедралата, катакомбите, двореца, от гробищата, хановете и улиците, – трябваше да е чисто. Това беше черен огън, неестествен и безкраен, сякаш гореше от самите дълбини на Ада.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТова беше огънят на Коко.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eОгън, чийто дим може да обгърне цяло кралство.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТой гореше по-силно от обикновен огън, вилнееше както в тунелите, така и в нещастниците, пленени в тях. И не само това. Според рибаря, когото срещнахме – рибар, чийто брат по една случайност бил послушник при ловците, – никой не можел да угаси огъня. Крал Огюст го удържал само като сложил по един ловец на всеки вход. Техните балисарди пречели на пламъците да се разпрострат.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eИзглежда, Ла Воазин бе казала истината. Когато я издърпах от „Левиатан“, преди тя да избяга в гората с оцелелите Червени дами, предупреждението ѝ бе ясно: Огънят вилнее с нейната мъка. Няма да спре, докато не спре и тя.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТулуз, Тиери, Лиана и Теранс бяха пленени в онези тунели.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– И все пак не си виновна ти, Коко.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЛицето ѝ се разкриви, когато се вгледа в статуята на света Магдален.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Сълзите ми започнаха огъня. – Тя седна тежко и сви колене към гърдите си. После ги прегърна. – Те са мъртви заради мен.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не всички са мъртви.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВеднага мислите ми се насочиха към мадам Лабел. Към нейните вериги от бучиниш, към влажната ѝ килия. Към твърдите пръсти на краля, които стискаха брадичката ѝ.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eКъм устните ѝ. Ярост пламна в кръвта ми. А с нея припламна и облекчението. Заради огъня на Коко крал Огюст – моят баща – сега си имаше по-големи проблеми от майка ми.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eИ сякаш прочела мислите ми, Коко каза:\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Засега.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eПо дяволите.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Трябва да се върнем – казах аз мрачно. Вятърът се засили. Стори ми се, че димът носи миризма на изгорели тела, на кръвта на Ансел, попила в земята. Дори с Червените дами и върколаците – дори с Уудуз – пак изгубихме. Отново бях поразен от безкрайната глупост на плана ни. Морган щеше да ни избие, ако влезем сами в шатото. – Лу не иска да ме послуша, но може би ще послуша теб. Деверо и Блез останаха да търсят другите. Можем да им помогнем и след това да…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Те няма да ги намерят, Рийд. Казах ти. Всички, които останаха в тунелите, са мъртви.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Тунелите и преди са се променяли – повторих аз за десети път, като търсех нещо, каквото и да е, което съм пропуснал при предишните ни спорове. Ако успеех да убедя Коко, тя можеше да убеди Лу. Бях сигурен в това. – Може би пак ще се променят. Може би Тулуз и Тиери са попаднали в безопасно разклонение и са живи и здрави.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– И може би Лиана и Теранс са се превърнали в домашни котки по пълнолуние. – Тя дори не вдигна глава, гласът ѝ отново бе станал опасно апатичен. – Забрави, Рийд. Лу е права.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТова трябва да приключи. Нейният начин не е по-лош от останалите. Всъщност е по-добър. Поне ще се движим напред.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А какъв беше тогава смисълът да събираме съюзници? – Опитвах се да не допусна раздразнението в гласа си. –\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eНе можем да убием Морган сами.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Очевидно не можем да я убием и със съюзници.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Можем да намерим нови! Ще се върнем в Сезарин, ще измислим план с Деверо…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– И какво точно очакваш да стори той? Кои са тези мистериозни съюзници, които се надяваш да намериш? Да не би Клод просто да ги… накара да пораснат по дърветата? – Очите ѝ станаха по-твърди. – Той не можа да спаси Ансел на Маскарада на черепите. Не можа да спаси дори собственото си семейство, което означава, че не може да помогне и на нас. Той не може да убие Морган. Приеми го, Рийд. Това е нашият път напред. Не можем да търсим призраци из Сезарин.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eАз стиснах зъби. Гърлото ми пламтеше. Не знаех какво да сторя.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Майка ми не е призрак.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Майка ти може да се грижи за себе си.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Животът ѝ…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– … зависи изцяло от това колко добра лъжкиня е. – Бо тръгна небрежно към нас от кухнята на църквата, като посочи лениво с пръст към изпълненото с дим небе. – Баща ни отчаяно ще иска да потуши този огън дори ако трябва да използва и вещица за целта. Докато облаците буквално висят над главите ни, майка ти е в безопасност. Между другото, извинявайте, че подслушвах – добави той. – Исках да разбера дали сте забелязали новата ми брада. – Замълча. – Освен това Лу не е примигвала от половин час.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Какво? – смръщих се аз.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не е примигвала – повтори той и седна на земята до Коко, като вдигна ръка към тила ѝ и започна да го масажира леко. – Нито веднъж. От трийсет минути се взира във витража и мълчи. Много е неприятно. Успя дори да подплаши свещеника.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eБезпокойство сви стомаха ми.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Ти да не ѝ броиш примигванията?\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти не ги ли броиш? – Бо изви изумен вежда. – Ами тя е твоя жена, или по-скоро близка дама, изгора, както ти изнася да я наричаш. Нещо с нея не е наред, братко.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВятърът се засилваше. Бялото куче се появи отново до другия край на църквата. Бледо и призрачно. Тихо. Зорко. Аз се опитах да не му обръщам внимание и да се концентрирам върху брат си и неговите глупави наблюдения.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти нямаш никаква брада – казах подразнено и посочих към голата му брадичка, – щом ще изтъкваме очевидното. – Погледнах към Коко, която беше свела глава към коленете си. – Всеки скърби различно.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Аз ти казвам, че това е нещо повече от различно.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Какво точно намекваш? – озъбих се аз. – Всички знаем, че напоследък тя… се промени. Но си е още Лу. Неволно погледнах към кучето. То се взираше в мен странно неподвижно. Дори вятърът не рошеше козината му.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eИзправих се, вдигнах ръка и изсвирих тихо.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Ей, момче. – Тръгнах към него. Приближих се. То не помръдна. Обърнах се към Бо и Коко. – Тя измисли ли му име?\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не – каза троснато Бо. – Дори не му е обърнала внимание.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Вманиачаваш се.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти се правиш на разсеян.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти все пак нямаш брада.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eРъката му се стрелна към голата му брадичка.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– А ти още нямаш…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eСпря рязко, защото в този миг се случиха няколко неща.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВятърът се засили рязко, кучето се обърна и изчезна сред дърветата.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТрескав вик разкъса въздуха:\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Пазете се!\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eГласът бе познат, много познат и ужасно не намясто сред дима и сенките. Последва оглушително скърцане на разкъсващ се метал. И всички, ужасени, погледнахме нагоре. Но беше твърде късно.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eСтатуята на света Магдален се бе отчупила в кръста, вятърът накланяше бюста към Бо и Коко. Коко изпищя и сграбчи Бо, опита се да го издърпа, но краката ѝ…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eХвърлих се напред, избутах падащата статуя настрани и се стоварих тежко, а Коко и Бо бързо отдръпнаха краката си. Времето спря за миг. Бо огледа Коко за наранявания, а тя затвори очи и потрепери със сподавен плач. Аз се смръщих заради болка в хълбока и се опитах да си поема дъх, да седна… да…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eНе.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЗабравил за болката, бързо се извъртях и скочих на крака, за да посрещна новодошлата.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Здравей, Рийд – прошепна Сели.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eПребледняла и трепереща, тя стискаше кожена торба до гърдите си. По порцелановата ѝ кожа имаше плитки рани и одрасквания, а подгъвът на полите висеше разпарцаливен.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eЧерна коприна. Тя беше с тази рокля на погребението на Филипа.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Сели.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eВзирах се в нея, не вярвах на очите си. Не можеше да е тук.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eНе можеше да е избродила пустошта сама, само по копринена рокля и пантофки. Но как иначе да си обясня присъствието ѝ? Тя не се бе появила случайно точно в този момент.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТрябваше да… трябваше да ни е следвала. Сели. Реалността на тази ситуация се стовари върху главата ми и аз я хванах за раменете, като устоях на порива да я разтърся, да я прегърна, да ѝ се скарам. Сърцето бумтеше в ушите ми.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Какво правиш тук?\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eТя се отдръпна, сбърчила нос, и аз отпуснах ръце и отстъпих назад.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Съжалявам. Не исках да…\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Не си ме наранил. – Очите ѝ, широко отворени, паникьосани, се сведоха към ризата ми. Със закъснение забелязах черната течност там. С метален дъх. Лепкава. Платът бе залепнал за кожата ми. Смръщих се. – Просто… си покрит с кръв.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eИзумен, аз се обърнах и вдигнах ризата си, за да огледам ребрата си. Тъпата болка отстрани бе сигурно заради драскотина, а не истинска рана.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003e– Рийд – извика Бо.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eНещо в гласа му ме накара да замръзна. Бавно погледнах накъдето ми сочеше. Към света Магдален, която лежеше в снега.\u003c\/span\u003e\u003cbr\u003e\u003cspan\u003eПо бузите на статуята се стичаха кървави сълзи.\u003c\/span\u003e\u003c\/p\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eАвтор: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003eШелби Махурин\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eИздателство: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003eИбис\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eПоредица: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003eЗмия и гълъб\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eISBN: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003e9786191573707\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eГодина на издаване: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003e2021\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eКорица: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003eМека\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eСтраници: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003e508\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eФормат: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003e14,5х21\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e\n\u003cdiv class=\"infoRow\"\u003e\n\u003cspan class=\"attributeName\"\u003eЕзик: \u003c\/span\u003e\u003cspan class=\"attributeValue\"\u003eБългарски\u003c\/span\u003e\n\u003c\/div\u003e","brand":"Ибис","offers":[{"title":"Default Title","offer_id":39718452920457,"sku":"9786191573707","price":10.78,"currency_code":"GBP","in_stock":true}],"thumbnail_url":"\/\/cdn.shopify.com\/s\/files\/1\/0350\/7280\/2953\/products\/bogove-i-chudovishta-shelby-mahurin-ibis-9786191573707.jpg?v=1638031200","url":"https:\/\/balgaran.co.uk\/products\/bogove-i-chudovishta","provider":"БългаранЪ","version":"1.0","type":"link"}