В този смисъл има много книги на български език за тази страна и нейните жители. Тъй като в Англия няма български библиотеки, хората естествено се насочват към магазини, като БългаранЪ, който може да им достави български книги в Англия. За щастие, ние сме тук, за да ви помогнем! В тази публикация в блога ще научите всичко, което трябва да знаете за намирането на български книги в Англия.
Какви български книги има?
В БългаранЪ ще открието над 25,000 + български книги от различни жанрове, които ще бъдат доставени директно до твоята врата. Огромно разнообразие от книги в следните категории: съвременна българска литература, детски книги на български език, история, публицистика, здраве, криминални и трилъри. Като това са само част от предлаганите от нас жанрови от книги. За по-подробна информация ще трябва да разгледате целия ни каталог.
Защо е толкова трудно да се намерят български книги в Англия?
Доставянето на книги от една страна в друга винаги е предизвикателство. В този случай ще е по-лесно да намерите българска книга чрез БългаранЪ, защото ние знаем какво има - например - и какво няма. Освен това след излизането на Англия от евросъюза всички пратки между България и Англия подлежат на митнически контрол и обмитяване на книгите. Като ние ще ви спестим всички тези главоболия и ще доставим желаната от вас книга в Англия директно до вашата врата.
Вече не е мисия невъзможна доставката на български книги в Англия. Няма нужда да пътувате до България, за да можете да пренесете няколко книги в ръчния си багаж. Седейки на стола у дома в Англия, можете да разгледате целия ни каталог и да поръчате желаните от вас книги. Те ще бъдат грижовно опаковани и изпратени към вашият адрес, като винаги ще можете да следите местонахождението на пратката си. Какъв по-лесен начин да получите любимите си книги в Англия...
]]>]]>
Това са първите редове от некролога, издаден от близките на автора на „Рибният буквар”, по повод неговата кончина. В некролога още пише: „Ние сме уверени, че всекиму трябва да настръхнат космите на главата, като си помисли за страшното положение, в което се е намирал покойният в последните дни на живота си, когато са го мъчили безчовечните и звероподобни същества, називаеми человеци, които извършиха това зверско злодейство!”.
Д-р Петър Берон е удушен на 21 март 1871 г. около 8 ч. вечерта в дома си на ул. „Личеулуй” № 1 в кв. „Св. Троица” в гр. Крайова. Румънската полиция веднага тръгва по дирите на заподозрените убийци и скоро ги залавя. Това са селяните Йон Калин и Николае Тибу. Издаваният в Букурещ български в. „Свобода”, съобщава, че те са направили пълни самопризнания. Арестувани са също предполагаемите поръчители на убийството – Петру Александру и инж. Илие Чокулеску.
Последният дължал на Берон 110 жълтици.
Поръчителите са освободени поради липса на доказателства. Двамата убийци са пратени на доживотна каторга в солниците, тъй като по онова време в северната ни съседка не е имало смъртно наказание.
Д-р Петър Берон ще остане в нашата история най-вече като авторът на „Рибният буквар”. Но всъщност животът му е бил пълен с превратности и приключения. След като на 3 юли 1831 г. завършва с докторска дисертация медицина в Мюнхен, Берон се установява за известно време в Букурещ като частен доктор. От 1832 до 1841 г. е окръжен лекар на Крайова. Заедно с племенника си Никола Христов основава дружество за търговия с аби. Започва и доходен бизнес със зърно. През 1841 г. купува чифлика „Скорила” край Крайова с площ 10 000 дка. Това му позволява да живее като рентиер до края на живота си
Премества се да живее в Париж и използва времето си да пише научни трудове – публикува 25 тома.
С огромното си богатство д-р Петър Берон подпомага редица български училища и талантливи младежи. През 1853 г. той прави завещание, с което предоставя цялото си имущество за развитие на образователното дело в България. На 12 март 1869 г. Берон продава чифлика „Скорила” на своя съдружник и съгражданин котленеца Теохар Папазоглу и двамата му племенници. От приходите от чифлика те трябвало да отделят по 1000 жълтици годишно за издръжка на български училища. Скоро обаче Берон разбира, че тримата нямат никакво намерение да изпълнят волята му и на 15 октомври 1869 г. докторът прави ново завещание, за чиито изпълнители посочва комитет от 12 видни българи, начело с Евлоги Георгиев. Същевременно Берон завежда дело за анулиране на продажбата на чифлика, но го губи на първа инстанция. В апелативния съд първото заседание е насрочено за 7 април 1871 г. За делото Петър Берон се връща от Париж в Румъния.
Но не доживява за първия ден на процеса.
След дълъг съдебен процес комитетът за наследството на д-р Петър Берон, оглавяван от Евлоги Георгиев успява да анулира продажбата на „Скорила”. За законен наследник на доктора е признат племенникът му Стефан. През 1896 г. с парите от спорния чифлик – 400 000 златни франка, в Одрин е открита мъжка педагогическа гимназия, именувана „Д-р Петър Берон”.
Автор на текста: Д-р Боян ЗАХОВ
]]>- не смятаме, че за Васил Левски трябва да се говори само на 18 или 19 Февруари!
- смятаме, че нарастващата мания, да се оплюе всичко българско и велики български личности като Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, няма място в българското общество
- напълно споделяме написаното в следващите редове, които се надяваме да допринесат за това, да се гордеем с светлите личности, които са част от славната ни история!
]]>
Прочетете следващите редове и открийте част от интересните преплитания на традициите и вярата, дълбоко залегнали в българите.
]]>
Никулден празнуваме на 6 декември, в чест на Свети Николай Мирликийски Чудотворец, който е покровител на моретата, езерата и реките, на моряците и рибарите, на семейството и рода. Освен моряците и рибарите, за свой празник го приемат банкерите и търговците.
Никулден е един от най-почитаните празници сред нас, българите. За това има много причини. Като основна такава, ние намираме това, че в себе си той преплита много езически вярвания и обичай, заедно с христянския канон.
Никулден е последната част от 3 празника, възприемани заедно, според старите българи - Света Варвара на 4 декември, Свети Сава на 5 декември и Свети Никола/й на 5 декември.
Дедите ни възприемали Варвара и Сава като две сестри на свети Никола, различни по нрав, но длъжни да подготвят празника му. Пословична е играта на думи с имената на светците:
Като типично женски празници, Варвара и Сава са изпъстрени с различни момински гадания. В ранното утро на Света Варвара, още преди изгрев слънце, девойките от Хасковско се надпреварвали помежду си коя първа ще раздаде своята погача из махалата. Според местното поверие онази от тях, която успее да стори това най-напред, ще се омъжи първа през годината.
На Свети Сава девойките също ставали рано и започвали да пресяват брашно, като държали ситото обратно. Тогава между баби и внучки се провеждал следния диалог:
Това обредно магическо действие трябвало да помогне на момичето да се изпълни желанието му и не само да се задоми скоро, но и да влезе в добро и заможно семейство, да случи на добра свекърва.
„Варвара вари, Сава пече, Никола гости гощава“ повтаряли дедите ни и се подготвяли за един от най-големите семейни празници в народния календар, съвместил стародавните вярвания с христянския канон.
Според народната легенда, когато Господ разпределял света между шестимата братя, на свети Никола се паднали моретата и океаните:
Така Свети Никола се почита като покровител на водните дълбини, на моряците, на рибарите и като спасител на изпадналите в беда корабокрушенци.
В коледарска песен от Карловско се пее за Свети Никола, който е отишъл в Черно море „та избавил три гемии, три гемии, гемиджии, дето бяха потънали...“
В народното словесно творчество е позната и притчата за това как веднъж Свети Никола излязъл в морето с другари. Извила се буря и лодката се продънила. Но той хванал една голяма риба и запушил с нея дупката. Прибрали се всички на сушата читави и в знак на благодарност му сготвили един шаран. От тук и традицията на Никулден да се прави рибен курбан, и то от риба с люспи.
Докато се почиства рибата, много се внимава да не падат люспи на земята, за да не изпадне имането на къщата. Лошо знамение е и ако някой настъпи рибя люспа.
Според традицията за Никулден се приготвя и обреден хляб, украсен с рибе изображение, лодка или друг символ, съответстващ на светеца.
Костите от главата на шарана имат формата на кръст и затова се запазвали – за магически действия срещу болести, против „лоши очи“, да пазят дома от зло и още, и още... Все стародавни езически и христянски вярвания, преплетени в никулденската обредна практика.
Ако небесните мълнии се падат на Свети Илия, а подземния свят (мъртвите) на Арахангел Михаил, то средната част, пространството между земята и небето, е на Св. Никола. Затова толкова голямо е и разнообразието на народните представи за Свети Николай Чудотвореца.
В словесното народно творчество веднъж го срещаме като крилат момък с изключителна физическа сила. Светецът-юнак лети със златните си крила над морета и океани и защитава нападнатите от морски юди и змеици моряци и рибари; влиза в люти битки със злосторни морски демони и спасява изпаднали в беда мораплаватели.
В народна песен от Софийско се разказва как Свети Никола успял да надвие морска юда, „Деница морска змеица“, която искала да потопи златния кораб на светеца. С хитрост той успял да хване юдата за „лявото ухо" и да я закачи на „дясната страна“ на своя кораб.
В други случаи Свети Никола се описва като беловлас старец, с дълга бяла брада, какъвто го виждаме и в христянската иконография. Дедите ни го почитали като покровител на зимния студ и лед, на зимните вихрушки и бури.
Една странджанска легенда ни представя как свети Никола – покровителят на зимния студ – е победил свръхестествените митични същества. Така в странджанско обяснявали произхода на трите последователни зимни празника, посветени на Варвара, Сава и Никола.
Едно време, когато оръжието още не било открито, змейовете и смоците живеели заедно с хората и се женели за тях. Веднъж един змей си харесал мома от съседно село и решил да я вземе за жена.
Събрал змеят всичките си роднини – змейове, змеици, смоци и малки змейчета, и тръгнал с годежари за момата. Но бащата на девойката не бил съгласен да даде дъщеря си на змея и помолил Св. Димитър да му помогне. Светецът отказал. Тогава бащата се обърнал с молба към Свети Илия, но и той отказал.
Накрая на бащиното страдание откликнал свети Никола. Светецът се разсърдил, разфучал и пуснал всичките бури и вихрушки. Настанала страшна зима. Лед сковал земята и смоците годежари измръзнали от студ по пътя. Единствено змеят-жених успял да се добере до портата на момата.
Извикал „вардък, Севдъх“ (пристигнах, любима), и издъхнал. Оттогава останали и трите народни празника – от „вардък“ Варвара, от „Севдъх“ Сава и Никола – спасителят.
Дедите ни приемали Свети Никола и за покровител на младите неомъжени девойки така на Никулден в много селища след обяд се играело хоро-сгледа, където родителите се спогаждали кой момък и коя мома да се вземат.
В някои райони Свети Никола приема функциите и на семеен или родов закрилник, стопан-пазител на дома, семейството и имота, на дух-покровител. В този случай обредното угощение, посветено на светеца, патрон на фамилията, става винаги вечерта. Но още от сутринта моми тръгват да калесват с бъклица и китка босилек роднините.
В Белослатинско се избира девойката да е весела и закачлива. Домакините я посрещат с „Честито, светаго“, а тя запява „Никулице, Варварице, нарежи дърва, мели брашно, около дом се дръж!“, защото за вечерното празненство се канят само мъжете. Девойките, които канели мъжката рода, се наричат „службари“.
Вечерта започва мъжкото празненство с „да ни е Свети Никола на помощ“ и с познатите ни действия и благословии за здраве и берекет.
Никулденската обредност има връзка и с коледарските и сурвакарски обичаи. Така в Странджанско например, след Никулден всички момци, които ще коледуват, отиват вкупом в дома на своя „станеник“ и тържествено го канят да поеме обредната си роля на водач на коледарската дружина.
Когато Свети Никола се явява и патрон на селото, се коли и курбан – бик или теле – въпреки че са коледни пости, защото в случая жертвата се възприема като омилостивяване на светеца. Обредната трапеза с хлябовете, с рибника, с вареното жито или царевица се нарежда върху кърпи, послани на земята. Хлябовете се поставят един върху друг, а отгоре им се оформя купен от варено жито. Тук вече присъстват всички – мъже, жени, стари и млади.
И още: на този ден дедите ни носели колан, който разпускали или стягали според яденето, Заради което и старата българска поговорка гласи „Да разпуснем на никулска дупка!“ Дупката била най-широка и в началото на колана... та да се издържи на многото служби и на многото трапези.
Автор: Дора Ангелова
]]>
Със следващите редове, ще ви представим погледа на един тийнейджър, върху книгата на Иван Вазов "Под игото" и конкретно "Пиянството на един народ".
Във втора глава виждаме една на пръв поглед нелепа постъпка на обезумял и пиян човек, която постъпка променя светогледа и ценностната система на един от лир.герои,а именно Марко. Пияният Безпортев проявява невиждана до тогава дързост срещу господаря, като се яхва отгоре му. Сякаш робът и господаря са разменили ролите си. След видяното Марко започва да води вътрешна борба със себе си. Героят, който наричаше въстанието “лудост” сега вече показва ,че е осъзнал идеала на времето-свободата и саможертвената смърт в името на народа и родината. Тук вече става ясно, че възкресението на свободния човек в душите на роба е факт.
Снимка: Невена Рикова
В началото на декември, всеки от нас ще има възможността да се потопи в света на "Глина". Това е заглавието на дебютния роман на Виктория Бешлийска.
Филолог по образование и откривател по призвание. Тя е автор на блога "По дирите на думите"- едно кътче от онлайн пространството, което събира стари български думи, лични спомени и истории. Или както самата тя казва: "Място за събиране на стари думи и нови светове.".
Съвсем скоро, едва две години след създаването на блога си, Виктория Бешлийска ще ни пренесе в един свят, една история, която не просто се чете.. тя се живее. Това е светът на "Глина".
Изключително радостни сме, че благодарение на голямото желание на Виктория и професионалното отношение на издателство Софтпрес, ние от "БългаранЪ" имаме възможност да предложим този прекрасен роман, за предварителна покупка, с отстъпка от 10% и изненада- лично послание и автограф от автора! И всичко това е за нас, българите живеещи в чужбина. Именно за нас авторът даде това интервю, което е първото такова с български автор на сайта ни...
- Коя е Виктория Бешлийска? Какво трябва да знаят хората за нея?
- Здравейте, аз съм Виктория, автор на блога „По дирите за думите“. Няма нещо задължително, което трябва да знаете за мен – освен че съм филолог по образование и майка на две деца, за която писането и събирането на думи е единственият начин за справяне с лудостта на света, в който живеем 😊
- От къде дойде любовта Ви към писането?
- Любовта към писането и към езика като цяло ми е кръвно наследство. Баба и дядо по бащина линия бяха учители, хора на словото, от майка ми пък и нейния род съм взела силната женска енергия да правя неуморно това, с което се захващам, така че бих нарекла заниманието си плод на добри гени и желание за саморазвитие.
-В авторския си блог „По дирите на думите“ събирате и представяте по един увлекателен начин позабравени (а и не само) думи от прекрасния ни български език. Една дума, ГЛИНА. Какво „поражда“ тя в съзнанието Ви?
- „Глина“ е името на дебютния ми роман и тази дума предизвиква много органични реакции у мен – спомени за всяка стъпка, по която той започваше да се оформя като идея, а после като проект; спомени за сетивните реакции в моментите на писането – сърцебиенето, напрежението, болката в стомаха и сълзите; скубането на косите в буквалния смисъл, зациклянето, безсилието и изнемогата, които са част от процеса (предполагам при повечето пишещи хора). „Глина“ извиква у мен лицата на хората, които ми помогнаха да реализирам мечтата си. „Глина“ е светът, в който живеят героите ми, живеещи и в мен. "Глина" е личната ми мисия да извадя от праха красотата на един изчезващ занаят.
Отвъд тази конкретика, глина е началото на човека, тоест второто начало на света след словото.
-Какво Ви подтикна да напишете този роман? От къде се роди идеята за появата му на бял свят?
- Идеята се роди от едно пътуване до село Бусинци, където посетих Музея на керамиката и толкова се впечатлих от видяното там, че започнах да събирам информация за тази самобитна занаятчийска школа, която навремето е била прочута по всички краища на Османската империя. Правейки проучване сред познатите си, разбрах, че малко от тях са чували за бусинската керамика. Казах си, че това би имало смисъл – да разкажа история, така че да достигне до много хора знанието за нейната красота и значимост. Така на практика се роди „Глина“.
- Какво е „скътано“ между страниците на „Глина“?
Скътана е една легенда от 17-и век за майсторите грънчари от селото, скътани са много народни обичаи, етнографски особености на Трънския край, стари думи и една човешка история, която се надявам да ви развълнува. Но преди всичко във всеки ред е скътано моето истинско възхищение от образците на бусинската керамика, нейните изящни форми, земни цветове и прости украси.
- Кой е „виновникът“, който „прегърна“ и превърна мечтата Ви в реалност?
- Това е издателство „Софтпрес“, които през последните години все повече обогатяват портфолиото си с български автори. Имам щастието да познавам заместник-главния редактор Виктория Иванова от години. Когато написах първите 5 глави на романа, пратих ѝ ги с въпроса: „Кажи ми честно, от това ще излезе ли нещо? Ако да – отивам лятото в Бусинци да пиша, ако не – отивам на море.“ От издателството много харесаха ръкописа още тогава и казаха: „Пиши!“ И ето, няколко месеца след това „Глина“ се печати.
- От кога романът ще бъде наличен за предварителна поръчка и в магазинната мрежа?
Романът вече може да се поръча с отстъпка от издателството и с автограф от мен. Хората, които го поръчат сега, ще го имат, преди книгата да е стигнала в книжарниците. А в книжарниците ще я има от втората седмица на декември.
- Очакват ли някакви изненади читателите, направили предварителна поръчка на „Глина“?
Ще има послание от мен.
- Как българите живеещи извън границите на родината ни може да се сдобият с дебютния Ви роман?
- Единият начин е да поръчат през платформата "БългаранЪ" на адрес https://balgaran.co.uk/, специално насочена към българите, живеещи в чужбина и доколкото знам – предоставяща родни продукти с разумна и изгодна цена за доставка. Другият начин е да я поръчат от ozone.bg.
- Какво си пожелавате от тук нататък?
- На себе си и всички мои близки, както и на всеки от четящите тези редове пожелавам здраве. Здраве на тялото и на духа, за да преминем изпитанията, пред които сме изправени от началото на 2020.
Пожелавам си също да срещам повече загрижени за другите хора. Както и такива, които се грижат за родното във всеки аспект – ето, вие също сте сред тях. Пожелавам си да откривам нови думи, нови сюжети и нови музи 😊
- Какво бихте казали на сънародниците ни, живеещи в чужбина?
Преди всичко искам искрено да благодаря на последователите на блога ми, живеещи в чужбина, които са изключително ангажирани в страницата и често ми пишат, споделяйки как преживяват някоя дума. Сред тях има хора, които пазят езика ни в пълната му цветност и така го предават на децата си. Съзнавам колко трудно е това в една чужда среда и ги поздравявам за усилията, които полагат.
А иначе всеки българин, живеещ в чужбина, е носител на родното и въпреки че не е тук, може да го пази, обгрижва и множи. Най-лесно това се постига чрез езика – първо, ако се предава на децата, а после – ако учим и други хора. Една дума живее толкова дълго, колкото бива изговаряна, и толкова надалеч, колкото далеч е носителят ѝ. Вашите английски, немски, испански, френски, италиански и други по народности приятели сигурно често ви питат: „А как е на български „благодаря“ или „добър ден“? Казвайте им, учете ги проактивно. Любопитството е вродено у повечето от нас, така че то може да доведе до това множене на езика и живота му зад граница.
И не на последно място – силно вярвам в общностите. Има много общности зад граница – пазете ги здрави, грижете се за духа в тях. Това един ден ще се върне при вас в чиста форма.
]]>
Този остров се намира там- далеч, далеч на юг. Той е първата земя в Антарктика южно от 60° южна ширина, открита от човека преди 200 години. Тук някъде идва и първата „връзка“ с България - антарктическата база „Св. Климент Охридски“. Основана през 1988 г., а от 1993 г. с указ на президента Желю Желев преименувана в чест на Св. Климент Охридски, средновековен просветител и първи български епископ, работил под егидата и по поръчение на княз Борис I Михаил.
След неуспешен опит за дебаркиране, причинен от лошите ледови условия край остров Александър, четирима българи със съдействието на съветския изследователски кораб „Михаил Сомов“ монтират две сглобяеми постройки на остров Ливингстън от 26 до 29 април 1988. Съоръженията са обновени през 1993, а през 1996-98 е добавена нова многофункционална сграда. През 2003 е построен параклисът „Св. Иван Рилски“, първата православна постройка на Антарктида. От 1995 работи пощенски клон 1090 на Български пощи. Стопанисва се от Българския антарктически институт.
Но днешната ни история ще ни разкрие една малко по-непозната част от стъпките на България из Антарктида. На северния бряг на острова, се намира нос Баба Неделя. Официално, това наименование е дадено на 15 декември 2006 година, с указ на Президента, като страна от Антарктическия договор. Тук идва и главният герой в днешната ни история. Защо един нос, обгърнат от лед, далеч на юг из пределите на света е кръстен на този ден от седмицата?
Всъщност наименованието не идва от календара. Този нос на остров Ливингстън, носи името на Неделя Петкова- горда и смела българка, живяла от 13 август 1826 година до 1 януари 1894 година. Спокойно можем да определим тази дама, като българска просветителка. Неделя Петкова е родена през 1826 г. в Сопот. Родителите й били бедни и тя израства под грижите на леля си Теофания, която е калугерка в Сопотския манастир. Въпросната Теофания я научава да пише и чете, като мисли, че възпитава бъдеща калугерка. Но тя греши. Нашата геройня иска да се образова по светски и влага много старание за да успее.
Млада, едва на 19 години, тя е омъжена за най-малкия вуйчо на Васил Левски- Петко Караиванов. За съжаление, личният й живот е сполетян от холерата, като съпругът й умира от коварната болест и оставя Неделя с пет деца, бременна с шесто.
Въпреки трудостите с отглеждането на децата, българката успява да им осигури всичко необходимо. Благодарение на познанството си с Найден Геров и под неговите наставления и съвети, Неделя Петкова става даскал в първото девическо училище в София. Там, тя се среща и работи заедно с друг велик българин- Сава Филаретов. В последствие тя учителстува в Самоков, Кюстендил, Прилеп, Охрид, Велес. Именно в Прилеп Неделя организира за първи път честване на Кирил и Методий, което се случва на 1 юли 1865 година. За тържеството на 24 май 1865 г. свидетелства дописка във вестник "Турция" от 29 май същата година: "И като ся научиха чрез некои, че утредента е памятта на нашите просветители, ся събудиха и ся събираха еснафски заседания да разяснят на сите, чунки не знаеха кои са тия Кирил и Методия, че ке празнуват утредента ся нагласиха и ся направиха неколку еснафски тескерина, които ся проводиха до църковните надзиратели и в кои им забележиха, че празнуваме памятта на нашите просветители Кирила и Методия и сакаме да се служи тържествено служба, како на Великден со троица священици...".
Вземете книгата "50 места от българската история отвъд България" от ТУК!
Неделя Петкова е горда, смела и решителна българка. Освен с просветителската си дейност, тя се включва и в революционната, целяща освобождението на българските земи от Османско робство. В град Велес, намиращ се в днешна Югозападна България, в дома й пристига пратеник на Васил Левски. Той й поставя важната задача да изработи знаме, за което й е изпратен модел. След денонощен труд на нея и нейната дъщеря Станислава, знамето е изработено, а сроковете поставени от комитета спазени. Въпреки че са разкрити, благодрение на хазяйна й Георги Колев, който ги предупреждава, успяват да скрият и опазят тази българска светиня, която в последствие е използвано по-късно в Разловското въстание.
След разкриване на участието ѝ в комитета, тя е изгонена от града. Въпреки поредната трудност в своя живот, тя отново събира сили и с подкрепата на Зографския манастир основава смесено българско училище във Вардарския квартал на Солун. Участва в борбата на местното население срещу гъркоманите, създава женски и благотворителни дружества, съдейства за изпращането на български девойки на учение в Русия. Когато България става свободна, тя живее в Кюстендил, а после - в Ракитово и София. Умира в столицата на 1 януари 1894 г.
Баба Неделя Петкова остава в хрониките като първата българска учителка в Македония. Тя е светица и пазителка на националния дух и е истинска героиня. А днес, името й гордо се прославя от поредното кътче, свързано с България и българската история, намиращо се далеч от РОДИНАТА!
]]>
Но каква е българската следа и има ли такава? Научете в следващите редове!
]]>
С наближаването на 10 декември, както всяка друга година, така и през тази, няма как да не се сетим и обърнем внимание към Нобеловите награди. Те се присъждат всяка година на хора, провели забележителна научноизследователска работа, с изключителен принос за развитието на обществото в областите физика, химия, литература, мир и медицина или физиология. Днес мнозина смятат, че това е най-голямото световно признание. А носителите на наградата се наричат Нобелови лауреати.
Но каква е нашата, родната следа в тези награди?
Както е известно, само един човек, роден в България, е получил Нобелова награда. Това е русчуклията Елиас Канети, който обаче е награден през 1981 г. като австрйски писател. В това няма нищо чудно. Макар родният му град да оставя незаличими спомени („Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“, както пише в романа си „Спасеният език“), космополитът Елиас Канети го напуска едва 6-годишен и създава произведенията си на немски език.
Любопитно би било да видим, кои българи са били номинирани за Нобелова награда. За съжаление, това е възможно само за номинациите, направени до 1965 г. Нобеловата фондация ревниво спазва принципа тези документи да се разсекретяват едва 50 години по-късно. Не е тайна, че Пенчо Славейков е бил номиниран за Нобелова награда за литература през 1912 г. от своя шведски преводач Алфред Йенсен. Със сигурност нашият поет е имал голям шанс да бъде отличен, тъй като проф. Йенсен е имал солидни връзки в Нобеловия институт на Шведската академия. За съжаление, Пенчо Славйков умира на 10 юни 1912 г. Поради това неговата кандидатура изобщо не е била разгледана, тъй като според завещанието на Алфред Нобел наградите се дават само на живи хора. Не е сигурно обаче дали, ако бе доживял до края на годината, Пенчо Славейков щеше да стане лауреат. Носител на Нобеловата награда за литература за 1912 г. става известният германски драматург Герхарт Хауптман. Сред другите номинирани, но пренебрегнати творци през онази година са Хенри Джеймс, Джордж Бърнард Шоу, Емил Верхарен, Анатол Франс, Томас Харди, Анри Бергсон и Бенито Перес Галдос.
Следващият български кандидат за Нобеловата награда за литература, очаквано, е Иван Вазов. Той е номиниран през 1917 г. от професора по литературна история в Софийския университет Иван Шишманов. Вероятно поради бушуващата Първа световна война тогава конкуренцията е доста слаба. По неясни причини обаче, патриархът на българската литература е пренебрегнат от Нобеловия комитет. Отличието е поделено между двама скромни датски творци – Карл Гелеруп и Хенрик Понтопидан.
Най-странната българска номинация от досега известните е на Иван Грозев (1872-1957). Този наш поет, драматург и литературен критик, член на Съюза на българските писатели, е творил през първата половина на ХХ в. Интересен факт от биографията му е, че той е бил учител по литература на Йордан Йовков (който, за съжаление, не е бил номиниран за Нобелова награда). Грозев е бил препоръчан през 1928 г. от друг наш професор по литературна история от СУ – Михаил Арнаудов, който е и член на БАН. Кандидатурата на българския творец е получила и известна държавна подкрепа. Неговата пиеса „Йов“ е била отпечатана в превод на френски, и то в Дворцовата печатница в София. Номинацията на Грозев е била разглеждана от Нобеловия комитет и през 1928, и през 1929 г. И двата пъти обаче той не е имал никакъв шанс. През 1928 г. наградата получава норвежката писателка Сигрид Унсет, а следващата година – германският титан Томас Ман. Авторът на „Буденброкови“ бил пренебрегнат първата година, когато били номинирани също така Максим Горки и Анри Бергсон.
През 1943 г. идва ред и на първата българка, номинирана за Нобел – Елисавета Багряна. Тя е препоръчана от проф. Стефан Младенов, преподавател по славянски езици и сравнително езикознание в Софийския университет. Също като при Грозев, и номинацията на Багряна е разглеждана повторно, и то не само през 1944, но и през 1945 г. През 1943 г. Нобеловата награда за литература не е присъдена на никого, въпреки че има силни кандидатури като на тези Джон Стайнбек и Пол Валери. През 1944 г. отличието получава датският писател Йоханес Йенсен, а през 1945 г. – чилийската поетеса Габриела Мистрал.
Освен тези четири български номинации за най-престижната награда за литература, има и една в друга категория. През 1910 г. известният български политик и бъдещ премиер Андрей Ляпчев е номиниран за Нобел за мир. Тогава той е министър на търговията и земеделието в кабинета на Александър Малинов. Номинацията е подадена от председателя на Народното събрание Христо Славейков (брат на Пенчо Славейков). Документът все още не е публикуван, но очевидно Ляпчев е бил препоръчан за високото отличие заради успешно проведените преговори с Османската империя. Става въпрос за кризата в отношенията с южната ни съседка, след като през септември 1908 г. правителството конфискува железопътните линии в Южна България. Те са собственост на Османската империя и са експлоатирани от Компанията на източните железници. Заради конфискацията отношенията между двете страни се изострят и те провеждат частична мобилизация. Кризата се задълбочава, след като България обявява независимостта си на 22 септември 1908 г. Месец по-късно Ляпчев отпътува за Цариград начело на българска делегация, за да уреди спорните въпроси. Тъй като османската страна иска огромни компенсации, преговорите се проточват повече от пет месеца. Най-накрая на 6 април 1909 г. Ляпчев и външният министър на Османската империя Мехмет Рифат паша подписват протокол за признаване на независимостта на България. На 13 юни същата година бъдещият български премиер, известен с приписваното му мото „Со кротце, со благо“, постига споразумение и с ръководството на Източните железници, като компанията получава около 2 млн. лева компенсация. Миротворческите усилия на Ляпчев обаче са пренебрегнати от Нобеловия комитет. Наградата за 1910 г. е връчена на Постоянното международно бюро за мир.
*статия на http://evropaworld.eu/
]]>Още от ранна детска възраст, младият Йордан се увлича по литературата. Още тогава, неговият учител му предрича, че ученикът му ще стане писател! Автор е на едни от най-обичаните от нас българите произведения - „Албена”, „Песента на колелетата”, „Шибил”, „По жицата” и много други.
]]>Още от ранна детска възраст, младия Йордан се увлича по литературата. Още тогава, неговият учител му предрича, че ученикът му ще стане писател! Автор е на едни от най-обичаните от нас българите произведения - „Албена”, „Песента на колелетата”, „Шибил”, „По жицата” и много други.
Нека сега се насладим на една малка част от неговото творчество, с тези 10 любими цитата:
1. „България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се връзва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана.“
2. „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“
3. „Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня.“
4. „Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора?“
5. „Голямата, непоправима загуба е за други. Онези, които нямат вече свой роден край, своя родина. Онези, от душите на които е изтръгнато нещо, което оставя пустотата на отчаяние и скръб, оставя вечна, неизцерима рана. Те са мъртъвци, които бродят като печални безутешни сенки в света – тъжната участ на Пиер Шлемиля – човека с изгубената сянка…“
6. „Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.“
7. "Смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко ѝ се надяваме.“
8. „На старата граница скръбта за изгубената родина е много по-силна, отколкото вред другаде. Тук, близо до чуждата земя, по-силно някога се е чувствувала привързаността към своята.“
9. „Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомени.“
10. „Достойната и красива смърт, сърцата, изгорели върху жертвеника на дълга и любовта към родината – ето източника на тоя лъх от поезия и величие, който иде от тия подвизи и с който са обвеяни много страници на историята.“
]]>
„В последната година тръгнаха апостоли, станаха съзаклятия, все тайно ставаше в Сопот, защото нямахме турци в селото. Най-напред затвориха Габровската гимназия, за това учениците се разотидоха. Дойде си наш Георги. Като нямаше в Сопот от 4 класа повече, проводихме го в Олтеница, при чича му, да учи търговия.
Настана вече 1876 година. Мина се зимата, дойде марта, захванаха вред в България да се готвят за въстание съгласно, да въстанат отведнаж, на 22 април, по диктовката на апостолите.
Всеки видеше, че лошо ще бъде, но решени бяха младежите на март, само да можат да освободят България от турското робство.
Не знам по какво, Клисура пребърза и най-напред тя претърпя участта на сеч и огън. В това време изгоря Батак и Перущица. Сопотското въстание остана, като видяха, че няма нигде напредък. Тогава се помолих на баща ви, да изпратим Иванча във Влашко, бари той да се куртулише от тези турски теглила…Боже мой, и сега ми дотисна на сърцето, като си припомних какви минути бяха: изпращам сина си, огън и пред него, и зад него!
…Клисура плаши турците два дена, после, като узнаха каква сила имат и че няма московци, Тосун бей събра 3 хиляди башибозук. Като отиваха за Клисура, минуваха през сред Сопот и казват, че като се върнат от Клисура, ще нападнат Сопот. Какви страхове, какви скривалища копахме по цели нощи и вярвахме, че ще можем да се укрием! Как сме се лъгали, клети! А мъжете виждат, че други изход няма, ами да паднат на молба на митювеллият, защото той би благороден турчин…Една надежда беше в митювеллият и навярно митювеллият казал на Тосун бея: „Сопот не бива да закачаш, че ти отговаряш за тия верни хора.“ След много убеждения митювеллият го кандардисал да остави Сопот за сега.
Страхове бяха големи в 1877 година. Захвана ужас голяма по градове и села. Ако замръкнеха хората, не знаеха ще ли да осъмнат. За русите се нищо не чуваше. Когато минаха Дунава, син ми Никола беше в Плевенските села, да събира вълна. Та грижи дали ще се завърне някога, като е пълно нататък с черкези и стават безброй убийства. След няколко дена дойде син ми. После няколко време дойдоха донски казаци в Сопот.
Тогава бе радост велика: то посрещане, венци, песни, дарове – кой какво имаше! Като се наобядваха, отидоха си. Тогава всички помислиха, че тая радост ще ни стане горчива, като казаха русите, че няма да дойдат, че не им било позволено.
Но аз забравих страховете на Тосун бея в Клисурското въстание! Колко пъти дохожда с войска от башибозуци и черкези, да сечат и изгорят Сопот. Па излязат по-първи сопотненци, колената му целуват и искат да прости Сопот. Не може се описа ужаса в този ден, когато избиха четирма въстаници в училището. Тогава побиха два байряка до мегданския кладенец. Всички чакахме скрити избухването на огън и сеч. После се много откупиха, кой 5000 гроша, кой 8 хиляди. Куртулиса се Сопот. То беше в 1876 лето…
А русите дойдоха на 1877 лето, тогава бе свършекът на Сопот, Карлово, Калофер и Стара Загора.
Сега вече настанаха нови страхотии, останахме съвсем без защита. Тогава турците се разяриха много и всеки ден се готвеха, че ще ни нападнат да ни заколят…Тогава дохожда един паша в Карлово, като излъгва капзамалите да му доведат всички първенци, да се срещне с тях и да ги попита какво желаят. И тъй като ги събрали 96 души, вързали ги на един синджир и ги изпратили в Пловдив. В пътя ги били и бяха измрели няколко души, а останалите ги закарали в Пловдив и ги затворили в една тъмница. След няколко време ги избесили. Тоз паша отиде в Пловдив, но аскерят му се върна и почнаха да колят цялата нощ – на 17-ти юли. Изклани карловци бяха 800 души. А от Сопот за Карлово беше непроходимо и не знаехме що става. Но през нощта даскал Партения можал да избяга през дувара, през къра, та си дойде в Сопот, у дядови си,Хаджи Бошнакови, като им извикал: „Бягайте, че сеч иде! Карлово изсякоха!“
…И тъй тръгнахме. Но пътят беше много мъчен, като се вървеше все из реката. Мъжът ми беше болен и не можеше да върви. Свекърва ми беше стара, 80 години, и тя едвам пъплеше. Имах дете 4-годишно, което го водехме за ръка по фустанче, и ази бях трудна, кой час да добивам.
Този път, 5 часа, който трябваше да се пътува от Бойкова нива до Леевица, ние го изпътувахме цял ден…Мъжът ми гледа дима на Сопот и ми говори: „Отидохме, веки запалиха Сопот.“ Ази го раздумвам: „Не грижи се! Само да се спаси животът ни, ние ще имаме подкрепа от Олтеница. Само да останем живи!“ Още говорим за това, чу се вик несвесен и изгърмяха пушки срещу нази. Кога погледнахме насреща към юг, отгдето иде гърмежът, турци по ръкави бели припкат като вихър по зъберите и гърмят срещу нази….Ази тогава изплаках, като извиках името на мъжа си, и му казах: „Прощавай навеки!“ Боже! Мъжът си оставям! Ази накъде отивам? Сопот гори, небето се черви навсякъде. Не се къса глава, бих я откъснаха като на лястовица…Които жени вървяха напред, ето че се връщат и викат: „Чуйте ли, жени, черкези идат!“ Децата запищяха. Какво сега? Насядахме всички на пясъка, наведохме глави до колене и чакаме да ни колят.
Как нямаше някой фотограф да снемеше тая печална картина в онова пясъкливо и красиво място! Ето ги дойдоха, изправиха се срещу нас и гледат…Ех, оживяхме и този път. Те тръгнаха нагоре, а ние тръгнахме надолу. Там ни срещнаха трима турци караачовци. Един хвана мама, търти я на брега, тури й ножа на шията и дума: „Нерде Айвас, мари? Дай пари, че ще те заколя.“ Децата запищяха: „Олеле, заклаха баба.“ Борис вади жълтиците от джоба си и вика: „Мамо, ази ще дам парите, но агата да не коли баба.“ А другият държи мене за косата и вика: „Хъ, пара, комит дженабет! Дай пари, че ще те заколя.“ Ази им се моля: „Прости ни, аго, прости ни.“ И му целунах ръката кървава…
Прибрахме се във вторник. В сряда сутринта дойде на Кирка Петров слугата и ми каза, че видял всичките ми чеда избити. Те бяха син ми Никола, Михаил, зет ми Хаджи Никола, сватови, само Анка и Вълето – земени робини! Ази, както лежах, отскубнах си косата и казах: „Не може да бъдат Никола и Михаил заклани. Те изнесоха баща си и баба си на ръце. Знам, че има господ!“
]]>Иван Вазов
Едва ли има много българи, който не са чели и препрочитали стихотворението на Иван Вазов "Новото гробище над Сливница". Едва ли са много българите, които да не знаят, да не са чували и да не е трепвало в сърцето им, когато слушат и четат за героизма на българската армия, на българския народ, по време на Сръбско-българската война през 1885 година.
Тя често е наричана войната на капитаните срещу генералите заради младостта и липсата на опит у българските войски, който буквално дни преди сраженията се оказват без върховно командване. Русия, която дотогава подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори заради не приемането на Съединението.
По този начин младите български военни са оставени да се оправят сами срещу значително по-опитната и обучена сръбска армия. Нещо повече, никой не очаква агресия от Запад и в голямата си част българските сили са струпани по южната граница с Османската империя.
Така в края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата, а на 2 ноември, под предтекст, че български части са нападнали пограничните райони, Сърбия обявява война на България.
Българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ, в който призовава "всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели".
Сръбската армия е значително по-голяма като численост, по-добре въоръжена, по-добре обучена, с уредено снабдяване и екипировка. От българска страна единствената надежда са завърналите се около 40 млади офицери, обучени до момента от руските военни академии, които са завършили само месец преди това.
Самата българска армия е неопитна, зле екипирана, зле въоръжена и с недостатъчно боеприпаси. За сръбския крал Милан всичко това изглежда като една лесна победа, след която ще си пие кафето на центъра на София. Такова нещо обаче така и не се случва.
Въпреки настояването на княза и на зам.-началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, командирите във военния съвет са категорични - или ще има битка при Сливница, или въобще няма да се водят сражения.
Решаващото сражение в тази война е битката при Сливница, провела се между 5 и 7 ноември 1885 г. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части - десен – от височината Леща до шосето Драгоман-Сливница; централен – от шосето до с. Алдомировци; и ляв – от Алдомировци до с. Братушково. Дължината и по права линия е около 20 км.
Трите позиции са командвани съответно от капитан Михаил Савов (ляв фланг - 6 дружини, 2 батареи и 2 ескадрона), капитан Андрей Блъсков (център - 4 дружини и 2 батареи) и ротмистър Атанас Бендерев (десен фланг - 7 дружини и 2 батареи). Сраженията се водят в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев
Съотношението на силите в началото на битката е 12 000 българи срещу 25 000 сърби като българите разполагат с артилерия от едва 40 оръдия.
Самата битка започва на 5 ноември. Още в 9 часа сутринта сърбите започват да напредват към българските позиции.
Батареята на капитан Георги Силянов обаче успява да ги отблъсне бързо, без да дава жертви, като същевременно български войнци успяват да заемат Мало Малово и Мека Цръв по заповед на княз Александър I Батенберг.
Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех. Въпреки малкото артилерия, именно оръдията помагат много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
В центъра и на левия фланг също са удържани позициите. По-късно през деня сръбската Моравска дивизия заема гр. Брезник, но забавянето в придвижването им дава възможност на българските подкрепления от Тракия да пристигнат.
На 6 ноември битката започва добре за българите, които разбиват сръбските части в края на десния фланг при селата Ропот и Комщица.
Поручик Атила Зафиров и войниците разбират, че сърбите не са успели да обходят десния фланг на българите. По този начин той предизвиква паника в сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска река.
Нещата на левия фланг на българската войска обаче далеч не изглеждат толкова добре. Сръбската Моравска дивизия с многобройни сили превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Осъзнавайки важността на Сливнишката позиция за цялото сражение началникът на щаба на армията капитан Рачо Петров дава заповед на Радомирския отряд да атакува на всяка цена.
Въпреки изключително неравните сили капитан Стефан Кисов изпълнява заповедта. С по-малко от 2000 бойци, при съотношение 1:6, той напада. Сръбската дивизия разбива отряда на Кисов, обаче, ангажирана в бойни действия, не успява да достигне в заповядания срок Сливнишката позиция, което дава време за прегрупиране на българските сили.
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
Тогава е и важната битка при село Гургулят. Спряната предния ден Моравска дивизия предприема ново настъпление през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци.
Капитан Христо Попов и воденият от него отряд се срещат с Моравската дивизия и успяват да я разгромят. С атака "на нож" отблъскват сърбите с 4 километра. Така опасността от обход на левия фланг е ликвидирана.
На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. Започват с огневи бой между българските части, заели Мека цръв и сърбите от Дунавската и Дринската дивизия. По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - "На нож" като сам повежда бойците си и загива в боя.
По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. Оттук идват легендите за българското "Ура" и влизането в бой с "Шуми Марица" на уста, които подплашват по-многобройната сръбска армия.
За атаката най-красноречиво говори сръбският капитан Нешич:
"Видях и доста дълго гледах това събитие, което наистина ме потресе, когато видях безогледното налитане на българите и разстроеното и безредно отстъпление на нашите разбити части... Буйният и безогледен налет наистина ни изглеждаше нещо непознато."
По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление. Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия. С това сражение приключва Битката при Сливница.
Само 10 дни по-късно Сръбската армия е изправена пред пълен разгром. Единствено намесата на Австро-Унгария спасява западната ни съседка от настъплението на българската армия.
В тридневните боеве край Сливница загиват 1800 български воини. Сърбите губят 2100 души. С победата българите практически защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Датата 7 ноември се смята и за рождена дата на българската сухопътна войска точно заради победата край Сливница в битката, в която капитаните печелят войната и спасяват българското Съединение.
ДЪЛБОК ПОКЛОН, ГЕРОИ!!!
*текст: webcafe.bg
]]>На 25 октомври 1930 година, в папската базилика в град Асизи, Италия, се венчават Цар Борис III и Царица Йоанна Савойска. Могат да се изпишат поредица от статии за любовта на царицата към България и българския народ, както и обратното. Но в следващите редове, ще се опитаме да Ви запознаем с една друга нейна любов, голямата й любов и предизвикателствата, през който двойката е преминала, за да бъде заедно. Предизвикателства достойни за роман...
Всичко започва през 1927 година. Именно тогава, Цар Борис III заедно с брат си княз Кирил, пътуват из Европа. Целта на пътуването е била, българския владетел да намери съпруга за себе си. Именно така, на 25 септември той среща за първи път четвъртата дъщеря на италианския цар - Джоана Савойска. Нашият цар е пленен от младата принцеса( да, точно като на филм). Именно заради нея, той се отказва от възможността да се венчае за Кира Кириловна, дъщеря на херцог Кирил, претендент за трона на Русия, или за принцеса Сибил от Кобург. За него има един избор- красивата Джоанна. Затова той изпраща брат си Княз Кирил на разузнаване, където той разбира, че българският цар е симпатичен на младата принцеса, но тя иска да изчака.
Същото се отнася и за Цар Борис, като причините за притесненията от тяхна страна са съвсем основателни, погледнати от призмата на тогавашните времена и събитията случили се няколко години по-рано.
Политика и църква. Църква и политика
Цар Борис III е православен, начело на православна страна, а Йоанна е католическа принцеса. Един брак между двамата изглежда почти невъзможен в онези години, когато църквата има голямо влияние в обществото. На 8 януари 1930 година Йоанна отговаря на Борис, че е съгласна да стане негова съпруга.
Според изискванията на Католическата църква, брак между Йоана и Борис е възможен единствено ако децата бъдат кръстени като католици. Българският престолонасладник обаче не може да бъде с друго вероизповедание, освен православно. Това прави задачата почти невъзможна. Подобен проблем има и цар Фердинанд, който също обещава пред папата, че децата му ще бъдат католици преди да се ожени за Мария-Луиза. Така първоначално Борис е кръстен католик от папския нунций, но след това се извършва и православно кръщение. В знак на протест папата отлъчва Фердинанд.
Имайки предвид прецедента на баща му, Ватикана гледа подозрително на намеренията на Борис. На негова страна обаче е папският нунций в София - монс. Джузепе Ронкали, който след години ще стане папа Йоан XXIII.
Българската православна църква също не се отказва от правата си, те са съгласни с католическия брак, ако той после бъде благословен от православен свещеник и децата, или най-малко престолонаследникът, са православни. В тази ситуация Борис няма как да удовлетвори изискванията на всички. Затова в докладите на западните посолства идеята за годежа се коментира като провалена.
И Ватикана, и БПЦ добре осъзнават, че става въпрос за царското семейство на България, затова интересите са големи. Папата не се отказва от сгодния случай да упражни влияние на Изток, а православните не отстъпват. В крайна сметка, макар и трудно, се стига до компромис. Папата е съгласен Борис да подпише писмото, изпратено от Йоанна за разрешение за брака, като даде устно обещание за децата, а православните му дават благословията си. Но царят си знае, че един ден ще трябва да плати за това споразумение. "Не знам как точно, но ще платя" - казва той. "Ще видите! Папата е непримирим и коравосърдечен човек. Не напразно казват, че един от кардиналите се молел така: "Моля ти се, Господи, или отвори очите на папата, или съвсем му ги затвори!"
След още перипетии годежът най-накрая е обявен официално на 4 октомври 1930 година. Българският народ посреща новината с много радост, стотици столичани се стичат към двореца, за да споделят щастието на царя. Тъй като Борис се бави със заминаването, Йоанна му пише - "Ако не дойдете скоро, аз ще избягам!" Борис й отговаря: "Моля, не бягайте! Пристигам възможно най-бързо!"
И така, след много перипетии, трудности, стигаме и до най-романтичната част в днешната ни история, а именно:
Царската сватба, състояла се в папската базилика в град Асизи, Италия
Асизи е специално място за Йоанна, това е градът на Свети Франциск, място, обгърнато с духовност, невероятна природа и емоционален заряд. Светиня за всички италианци, където младата принцеса, която е голяма почитателка на светеца, е прекарала най-щастливите си моменти.
След смъртта си на 26 февруари 2000-та година царица Йоанна е погребана отново в Асизи - мястото, където е била най-щастлива през живота си.
За града е огромна чест тук да се състои царската сватба. Но младоженката не иска специална украса - за нея е достатъчно по сградите да се виждат българското и италианското знаме. Акредитирани са 135 чужди кореспонденти, а годината все пак е 1930-та, няма места в хотелите и не толкова високопоставените лица се настаняват в частни домове.
На церемонията присъстват Бенито Мусолини, както и цар Фердинанд, специално пристигнал от дома на изгнанието си в Кобург за случая. Той дава на Борис и няколко бижута за бъдещата му съпруга, тъй като българският цар няма какво да й подари. Сватбата е уважена от много чуждестранни монарси.
Спазвайки традицията на онова време, сватбеният костюм на Борис е военна униформа, на която той носи своите военни ордени. На церемонията са и роднините на царствените младоженци, разбира се, както и министър-председателят на България Андрей Ляпчев и много министри.
Булчинската рокля на Йоанна
Булчинската рокля е от кадифе и креп, с дълъг шлейф, украсен с портокалови цветове от Сицилия. Булото е дълго, прикрепено с малка корона от цветя, а от тях се спуска ефирен полупрозрачен воал. На главата на булката е българската царска диадема, а букетът също е от портокалови цветове, обвит във фина коприна.
Церемонията е много тържествена по всички правила, а след подписването на гражданския брак младоженците излизат на балкона на общината на Асизи, за да поздравят събралите се местни граждани. Официалните поканени са близо 300 души, а тържественият обяд е във вила в близко градче. Поднасят се отбрани италиански и български вина.
След сватбата младоженците заминават за Бриндизи, където ги чака българският параход "Цар Фердинанд". Той ги отвежда до България, където пристигат на пристанище Бургас. В този момент Йоанна знае две фрази на български: "Добър ден!" и "Благодаря"! С влак, който цар Борис управлява сам в части от пътуването, царската двойка пристига в София. Посрещането е повече от тържествено. Сериозни са и охранителните мерки - опасенията са комунистите да не подготвят атентат.
В катедралата "Александър Невски" обаче православните си го връщат. На 30 октомври вместо благословия и молебен за здраве, патриархът извършва повторна венчавка по православния обичай. Папа Пий XI e много ядосан, той осъжда безапелационно царската сватба.
Време за изпълнение на обещанията
На 13 януари 1933 година се ражда първото дете на царската двойка - княгиня Мария-Луиза. Веднага се появява проблемът как да бъде кръстена. Борис е обещал на папата децата да бъдат католици и папският нунций Ронкали му припомня това задължение. Още повече, че детето е момиче. Но Мария-Луиза е кръстена православна. Общественото мнение и в частност българският печат приемат изключително положително това решение, считайки го за реванш към задълженията, които Борис е поел пред папата, за да се ожени за Йоанна. Ронкали обаче остро протестира, той обаче успява да оневини царица Йоанна и така гневът на папата се излива само върху Борис, когото той строго осъжда.
Някои тълкуват и преместването на монсеньор Ронкали от София в Истанбул като знак на недоволство от страна на папата. Истината е, че Ронкали не се сърди на царското семейство. На 3 януари 1935 година Борис и Йоанна му подаряват много скъп резбован кръст, който монасите от Света гора са дали на Борис за сватбата. Това е знак на компенсация за претърпените трудности заради тяхната сватба. Тогава Йоанна казва на нунция: "Съпругът ми и аз ще дойдем да ви посетим, когато станете папа". Ронкали се усмихва и пише в дневника си: "Горките жени-мечтателки!" На 28 октомври 1958 година той наистина става папа Йоан XXIII, а на 8 ноември приема царица Йоанна, която му напомня своите думи.
Когато четири години по-късно, на 16 юни 1937 година, се ражда престолонаследникът Симеон, никой вече не се притеснява от договорките с Ватикана. Малкото момче, разбира се, е кръстено православно.
Седем години по-рано, при уреждането на царския брак обаче нещата са били на косъм. Може би Ватикана се е надявал чрез династията да приобщи България към католическата църква? За Борис обаче не е било възможно да кръсти децата католици, народът и опозицията, готова на яростни критики, е нямало да му го простят.
Верни обаче са и думите на Ронкали: "Мисля за тези непрекъснати насилия над човешкото съзнание по отношение на религията, които се повтарят при всяка промяна в историята и в живота на тази нещастна и въпреки това толкова обичана страна". Прав е обаче и италианският крал Виктор Емануил II, който казва на царския пратеник Драганов: "Повярвайте ми, разлика между католици и православни Господ не прави!"
До края на дългия си земен път, царица Йоанна умира на 92 години, тя остава силно вярваща и практикуваща католичка. Може би именно вярата й помага в нелекия жизнен път на изгнаница, загубила съпруга си, която трябва да отгледа двете си деца. Мислите й обаче винаги се връщат към Асизи и денят на сватбата - 25 октомври 1930 година, когато е била толкова щастлива.
]]>
В Испания живеят, според неофициални данни, около 250 000 българи. Именно там и по-конкретно в столицата на тази иберийска страна искаме да се пренесем днес- Мадрид. Там, на улица "Пласа де ла Лелтад" номер 2, на метри от световноизвестния музей "Прадо" може да се забележи и прочете следния надпис на испански език:
Както вече сте се досетили, в следващите редове ще Ви разкажем за автора на "Тютюн" и "Осъдени души" и неговия запомнящ се престой в Мадрид, Испания. Всъщност, идеята за „Осъдени души” се заражда именно тук – след случайно запознанство на Димов с монах от Ордена на Йезуитите и последвалото му гостуване в Толедо, където е седалището на Ордена. Именно въпросният монах е прототип на отец Ередия от романа, а любовта на Ередия с Фани Хорн се развива на фона на испанската действителност по време на Гражданската война.
Димитър Димов посещава испанската столица през 1943 година, след като заминава на специализация по хистология на нервната система в Мадридския институт "Рамон и Кахал". По това време, той е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. Той остава в Испания до март 1944 година. Именно в пътеписите му "Януарска пролет", "Куха Испания и "Сан Себастиян" можем да открием разкази за испанското общество, където описва кръвопролитната гражданска война и това как обществото я преживява. Тези пътеписи са далеч от познатите ни днес разкази за Испания и нейните тореадори, сиести и безгрижно изглеждащ, весел живот.
"Има две Испании. Едната е голяма и велика, защото живее от векове и представлява самия испански народ. Но има и една друга Испания- която също живее от векове, впита като паразит в тялото на първата. Нейните цезари и монаси дадоха на света инквизицията и Лойола, кръвопролитни войни и разорение" Тези думи принадлежат именно на Димитър Димов и много ясно очертават мнението му за Испания.
- Най- добрият приятел на Димитър Димов в Испания е писателят Хуан Еуардо Сунига, който заедно с Тодор Нейков превежда на испански език повеста "Жетварят" на Йордан Йовков(1944 година), както и най-превеждания български роман "Под Игото" на Иван Вазов(1949 година).
- В архива на Димитър Димов е открит непубликуваният разказ "Идалго", който също е на испанска тематика.
Днес, дори разпръснати на стотици места и хиляди километри от Родината, можем отново да се докоснем до нея. Необходимо е само да потърсим следите, да ги помним, почитаме и да оставим нашите из "необятините пътища на света". Именно едно такова място може да посетите, ако се намирате в Мадрид, там на улица "Пласа де ла Лелтад" номер 2...
* за изготвянето на този текст бе използван откъс от книгата "50 места от българската история отвъд България" на Теодор Борисов и Светослав Марков, както и материал на Люси Вангелова - професионален екскурзовод в Мадрид http://www.gidmadridispania.com/
]]>
Мнозина от нас обичат книгите, четат всекидневно. Мнозина от нас са чели подобни статии описващи ползите от четенето, както за големи, така и за малки( може да прочетете и нашата статия "Защо четенето е важно за децата"). Ние се постарахме да подберем интересни факти, които са малко познати, но прелюбопитни. Надяваме се, следващите редове да бъдат интересни за всички и да ви обогатят. Приятно четене!
Най-малката книга в света е с размери 0.75 на 0.75 мм. Издадена е от японската компания Toppan Printing и може да се събере върху иглено ухо. Тя носи заглавие "Цветята на четирите сезона" и е от цели 22 страници. Представлява справочник за цветята и растенията в Япония. Създавана е в продължение на 8 месеца и е копие на същата книга в нормални размери. Екземпляр от нея се продава заедно с лупа за 300 долара.
Доста интересно, но... факт! Има хора, които страдат от тази фобия и изпитват силни притеснения от това, да не останат без материали за четене. За наше щастие, вече живеем в свят на модерни технологии и шансът това да се случи е нищожен. А освен това има и balgaran.co.uk, където сме се погрижили да предложим достатъчно опции за книги на български език, с доставка в цяла Европа.
Най-скъпата книга в света е "Лестърският кодекс" на Леонардо да Винчи. Това произведение бе закупено за 30.8 милиона долара от Бил Гейтс. В тази тетрадка от 72 страници Леонардо да Винчи води своите научни бележки за древни открития. Писани са на ръка от Да Винчи в неговия характерен „огледален стил“ и могат да се разчетат само с помощта на огледало.
Това е много интересен факт. Антроподермичната библиопегия е терминът, даден на подвързващите книги в човешката кожа. Всъщност има няколко книги, за които е известно, че са обвързани с човешката кожа. Интересното е, че главно лекарите са подвързвали тези книги. Има и няколко книги, подвързани с животинска кожа.
Честно казано, този брой вероятно е по-близо до над 1 000 000 книги, издавани годишно, тъй като някои от данните са малко остарели. Китай води този факт с над 440 000, САЩ на второ място с над 300 000 и Обединеното кралство на трето с над 184 000.
Този интересен факт е за библиоманите, които четат. Имало ли е време някой да ви е питал дали предпочитате книги с меки корици или с твърди корици пред електронните книги? Може би е имало няколко пъти, когато са ви задавали този въпрос и сте отговаряли за това как не ви харесват електронните книги? Доста често хората казват, че предпочитат книги с меки и твърди корици, но не могат да посочат точна причина. Може ли това да е причината?
Но за съжаление, голяма част от тези личности тънат в забрава. Именно една такава личност е и Кирил Шиваров. Предполагаме на голяма част от нас, това име не говори много? Но дали така стои въпросът, ако се запитаме за Паметникът на Шипка, паметниците на братя Христо и Евлоги Георгиеви пред Софийският университет, великолепните декорации на Съдебната палата, Българската народна банка и днешната Столична библиотека, увеличението на лъвската фигура на Паметника на Незнайния войн в София, Фонтанът на сирените в Морската градина на Варна и първият паметник на Аспаруховия воин у нас? Общото между всички тези монументи е един- техният автор- Кирил Шиваров!
Четенето на книги е не само приятно но и полезно, както за възрастните, така и за децата. Особено за тях. В следващите редове ще се фокусираме върху основните ползи от това децата ни да четат колкото се може повече.
Четенето е ефикасен и прекрасен начин за обогатяване на речника. Децата, които четат книги, знаят доста повече думи, което помага за едно по-добро разбиране на заобикалящия ги свят. Освен това, в писмената форма и на родния и на чуждия език се използват много повече и разнообразни думи и изрази, по-сложни граматически конструкции, отколкото в говоримия. Всичко това допринася не само за обогатяване на речниковия запас, но и за развиване на уменията за писане и общуване. Децата се учат да общуват на първо място наблюдавайки другите около тях. Когато децата четат книга, те обръщат внимание на това, как героите разговарят, как се обръщат един към друг и как се изразяват. Всичко това им помага и те да се научат на същото.
Освен чисто практическите ползи от четенето, като обогатяване на речника, има и емоционални такива. Децата, имащи богат речник, могат да се изразяват ясно и по-добре изразяват чувствата си, вместо да реагират остро или прекалено емоционално, когато са разстроени или ядосани.
Сюжетите в различните книги пораждат желание у детето да поговори със своите родители или друг възрастен относно лични проблеми, отношенията между хората, което е също много голям плюс, тъй като често пъти предотвратява затворянето на детето в себе си или пък да изпаднето му в депресивно състояние, за нещо, което го тревожи или разстройва.
С подходящо подбрана литература детето може открие в лицето на главния герои пример, на който да иска да подражава, да усвои ценности и морал, които любимият му герой проповядва, също и да развие чувстото на съпричастност, което да му помогне в изграждането на добри отношения с хората.
Книгите развиват въображението на децата, като им помага да се пренесат в непознати земи и да се срещнат с интересни герои. Това от своя страна разширява мирогледа им и ги прави любознателни. Четенето изпълнява съществена роля във формирането на модела за добро и зло, за правилно и неправилно поведение, също и чувството за справедливост.
Четенето също би могло да помогне на детето да намери своето признание за в бъдеще, отново черпейки от своя любим герой или пък от цялостната история.
Важно е да споменем, че ползи от четенето се откриват, дори и при деца, които не могат да четат, тоест те слушат как някой друг чете. Това е от съществено значение от най-ранна детска възраст. Още от мига на раждането си детето започва да учи и да развива уменията си, най-важното от които е усвояването на речта. Всичко, което детето чува- мелодия на езика, ритъм, правилното произнасяне на думите, дори отделните звуци на думите му помагат да започне изграждането на основите на своята собствена реч.
Как да насърчим детето да чете?
Насърчаването на децата към това начинание в огромна степен зависи от родителите, преподавателите и заобикалящата ги среда. Има доста методи, с които бихме могли да породим чувство на любов към книгите.
Първо и основно „правило“ е да оставим децата сами да изберат книгата, която искат да прочетат. Това трябва да бъде въпрос на избор, а не поставяне на задача. Осигурете на детето възможност да избира между няколко книги, списания или пък някакви други материали за четене. Уверете се, обаче, че всички четива са съобразени с възрастта на детето- съдържание, сюжет, стил и трудност на писане- не трябва да са прекалено сложни и трудни, защото това би могло да го обезкуражи, но не бива да бъдат и прекалено лесни, за да може да надгражда знанията и уменията си.
Четенето трябва да бъде повод за тема на разговор и не бива да приключва с оствянето на книгата на бюрото. Поговорете с детето за историите, които е прочело, дали са му били интересни или пък не; накарайте го да ви разкаже за любимия си герой и защо го харесва толкова.
Друг успешен метод, с който да накарате децата си да четат с интерес, е да ги помилите да Ви четат на глас, като от време на време ги прекъсвате и ги питате, те как биха реагирали, какво биха направили или пък казали в конкретната ситуация. Питайте ги за действията на отделните герои- какво мислят за тях, дали са правилни или не, съответно защо. По този начин стимулирате децата да изразяват мнението си и едновременно с това отново да откриват разликите между добро/зло и правилно/неправилно.
Най-лесно можем да провокираме любовта към четенето, като самите ние четем. Децата повтарят това, което правят възрастните, следователно, колкото и да повтаряме на децата си колко е приятно и полезно четенето, няма да успеем да ги убедим в това, ако никога не са ни виждали с книга в ръка.
Любовта към книгите се формира още от ранна детска възраст, затова осигурете на детето книги, направете му собствена библиотека, водете го в книжарници и библиотеки и по този начин ще му покажете пътя към света на знанието.
Вече може да изберете от над 4400 заглавия в нашата секция "Детска литература". А ние от balgaran.co.uk ще се погрижим избраните заглавия да достигнат до всяко българско дете в чужбина
]]>Без Раковски е немислима цялата творческа дейност на автори като Каравелов и Ботев, на революционери като Левски, защото именно той е един от първите, който създава модерна политическа теория.
Прочетете стихотворението на Иван Вазов, написано в памет на великият Раковски през 1882 година в град Пловдив:
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа,
народа с безчестье и с кърви облян.
Твоят живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни...
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
]]>
Историята, която ще ви разкажем в днешната рубрика „Жените в историята“, е за житейския път на една уникална личност – една жена, която завинаги трябва да остане в народната памет. „Коронованият ангел на България“ – така са я наричали някога, в науката обаче тя остава със своето истинско име – Елеонора. Царица на българите, прочула се със своя характер и нравствени качества, които рядко се срещат у човека. Нека обаче започнем разказа си от самото начало. На 22 август, през далечната 1860г., в замъка Требшен, днешна Полша, се ражда малката Елеонора. Потеклото на девойката е благородно, а неин баща е самият принц Хайнрих Ройс. Майка й пък е принцесата Луиза Грайс. Момичето израства в среда, която му осигурява един много добър старт в живота, и в близките години Елеонора се превръща в истинска дама. Във времената, в които тя израства, по-емоционалните и състрадателни жени често се увличали по примера на именитата британка Флоранс Найтингейл – жертвоготовна и интелигентна дама, която по време на Кримската война помагала всячески на ранените и умиращи войници, като създала училището за „милосърдни сестри“. Тези „сестри“ се обучавали в медицина и отивали на фронта, където се посвещавали на спасяването на човешки животи. Именно такава била и нашата царица.
Съдбата й се обвързва с тази на българския народ в динамичното начало на ХХ век. През 1899г. в България съпругата на княз Фердинанд – Мария Луиза – умира. Монархът губи своята възлюбена, а неговите четири деца са лишени от грижите на любящата си майка. Българският княз решава да потърси друга спътница в своя живот. През 1907г., на среща с видни аристократи, на Фердинанд му е предложено да се срещне с германската благородничка Елеонора- потомка на достолепния род Ройс. Владетелят приема и съвсем скоро, в началото на 1908-ма година, двамата с аристократката вече са сгодени. Венчават се два пъти поради религиозните си различия, след което се отправят към България. Елеонора е посрещната от един силно екзалтиран народ, радващ се да види своята нова царица. Съпругата на Фердинанд от своя страна решава да се посвети изцяло на българите. Скоро след пристигането си Елеонора започва да помага много както на Българския червен кръст, така и на много други благотворителни организации. По нейно настояване в родината са създадени институти за глухи и слепи деца.
Царицата се посвещава и на опознаването на българската култура. Тя отделя време и се заема с възстановяването на църквата в Бояна, където се намирали неповторими фрески на Севастократор Калоян. Едва четири години след пристигането си в България Елеонора вече е обичана силно от народа. Идва и времето, в което тя ще покаже наистина колко значи за нея любовта на българите. Годината е 1912-та и политическото напрежение на Балканите ескалира. Сформират се тайни съюзи и в крайна сметка се стига до конфликт, който ще остане в историята като Първата балканска война. Още с избухването й съпругата на Фердинанд не остава безучастна. Тя заминава на фронта, където по примера на Флоранс Найтингейл започва да работи като милосърдна сестра. Царицата не остава безразлична и към самите бойни действия. Именно тя връчва тържествено знамето на македоно-одринското опълчение, което смело се включва в боевете срещу враговете. През същата 1912-та година на нейно име е кръстен българският 24-ти Черноморски полк. Докато боевете траят, Елеонора вече е започнала да подготвя и други жени да помагат на българските юнаци като милосърдни сестри. Отношението, което царицата показва към един далечен народ, е уникално. То силно прави впечатление на интелигентната и образована част от българското общество. Самият поет Иван Вазов посвещава стихове на нея:
„Жена венценосна,
сестра милосърдна,
сестра на героите из боя жестоки,
Царице, ти любов си победна,
душа изтъкана от чувства високи.“
Годините, които следват, обаче са тежки. Балканската война далеч не е краят – веднага след нея следва Междусъюзническата, а година след нейния край българите се включват в Първата световна война. През цялото време смелата царица продължава със своето благородно дело. Съдбата обаче изиграва решаваща роля. Към края на войната, през есента на 1917-та година, царица Елеонора заболява тежко. Въпреки усилията на лекарите, на 12 септември, в двореца Евскиноград тя среща смъртта си. Тленните й останки са положени край Боянската църква, където остават до 1944-та година, когато новата власт осквернява гроба на царицата в стремеж да се заличи спомена за нея. Историята обаче няма да забрави своите герои и до ден днешен ще продължава да разказва за царица Елеонора. Някои войници я наричали ангел и на всяка годишнина след смъртта й много от тези бойци се връщали на гроба й, за да се поклонят. Нека днес и ние да се поклоним…
*статията е от сайта на сдружение "Българска история" с автор Теодор Борисов
Всички продукти на сдружението може да поръчате от ТУК , с доставка до всяка точка на Европа
]]>В нощта срещу 22 септември министър-председателят посреща княз Фердинанд I край Русе. Часове по-късно, в църквата „Св. 40 мъченици“ Княз Фердинанд I приема титлата Цар на българите.
]]>Манифест за провъзгласяване независимостта на България е прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 година във Велико Търново.
В нощта срещу 22 септември министър-председателят посреща княз Фердинанд I на яхтата „Хан Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и князът поемат към Търново. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две могили. Там Малинов написва манифеста за независимостта, под който се подписват Фердинанд и министрите. Часове по-късно, в църквата „Св. 40 мъченици“. Княз Фердинанд I приема титлата Цар на българите, след като прочита:
]]>„По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!“
През май англичаните отново нападат, но резултатът е същият. Поражението на съглашенците е толкова тежко, че те правят трети опит едва след година и половина.
"Окопите са сринати,
телените мрежи са разкъсани"
„Заедно ще мрем!”
"Зад нас е България, домовете ни, семействата ни. Ние, трябва да ги запазим"
„Тýри ножа!”
"Научете се да умирате, като българите, тогава ще ги попбедите"
"Победени, без да бъдем бити"
* Този текст e взет от youtube каналът на сдружение "Българска история": https://www.youtube.com/channel/UCAhDucdzaP9OPbbxxXREohA
Средновековната българска история е изпъстрена с образи на владетели, военачалници, духовници и благородници, които завладяват въображението на съвременния човек. Макар и съвсем обяснимо, встрани от вниманието ни остава ролята на жената в тогавашното общество.
Книгата на проф. Пламен Павлов „Първите дами на Средновековна България“ запълва тази празнина. В типичния за автора увлекателен и научнодостоверен стил, произведението ни среща както с малко познати аристократки и забравени царици, така и с онези, за които имаме повече исторически сведения.
Тази книга ще даде отговорите на някои прелюбопитни въпроси, които всеки почитател на историята би си задал:
Кой български цар е бил женен за французойка? Имал ли е Симеон Велики дъщеря? Кои български принцеси стават „първи дами“ в чужди страни и красят владетелските дворове от Ромейската и Латинската империя до Босна и Полша? Коя българка е единствената владетелка в Европа през XIV в. без благороднически произход?
И още много, много други...
Сега може да поръчате книгата "Първите дами на средновековна България" с доставка в чужбина, до всяка точка на Европа от balgaran.co.uk. Прочетете откъс от това заглавие, което ще ни върне в години на слава, гордост и ...
1. ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (680 – 1018)
Знанията ни за съпругите на владетелите на България през VІІ – ІХ в., доколкото изобщо ги има, са повече от оскъдни. Не знаем нищо за жените на цяла поредица български канове, като се започне от Кубрат (632 – около 665), мине се през създателя на българската държава на Балканите кан Аспарух (680 – 700) и неговия наследник Тервел (700 – 721), чак до Борис – Михаил (852 – 889). Нямаме дори най-бегли сведения за ролята на владетелките в техния живот и онзи на българската държава, а имената им са неизвестни. От запазените исторически извори е трудно да отговорим на редица въпроси, включително дали при т.нар. езически владетели е имало многоженство. „Българският чех“ Константин Иречек, първият автор на научна история на българите, опирайки се на „Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите“ (866), твърди: Старите българи имали ако не много, поне две жени. Като зестра на годеницата служело злато, сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем... По-късно В. Бешевлиев, един от най-добрите познавачи на ранната ни история и нейните писмени паметници, стига до почти същите изводи. Наистина многоженството е широко срещано в древния свят, особено при владетелите. Има го и при иранските и други индоевропейски народи, каквито в основата си са били и древните българи. Примерите са много, а своеобразен „харем“ е имал дори киевският княз Владимир преди покръстването. От онова, което знаем за Мавър (приближен на Аспаруховия брат Кубер) и Крум, може да се допусне, че българските канове са имали пове- 26 че от една жена. И все пак в изворите се говори главно за „наложници“, а владетелят е имал една първа, законна съпруга. В „Отговорите...“ е казано, че според българския обичай „никой не сътрапезничи на владетеля, нито дори жена му...“. На свой ред български канове, приели християнството (например Кубрат и Тервел), е трябвало безусловно да имат моногамно семейство.
АНАСТАСИЯ (началото на VIII в.)
Както отбелязват византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор, през зимата на 704 – 705 г. император Юстиниан ІІ (685 – 695, 705 – 711) обещава на българския кан Тервел (700 – 721) да му даде за съпруга своята дъщеря. Сключеният персонален съюз има за цел да върне на престола „носоотрязания“ император, което е невъзможно без военната помощ на Тервел. Както е известно, след успеха на акцията в израз на благодарност и според предварителните договорености Юстиниан удостоява българския владетел с втората по ранг титла в империята – кесар, която задължително изисква най-близко родство. Почти всички изследователи отхвърлят възможността за такъв брак, тъй като за неговата реализация в историческите извори няма и дума... Както бе показано в изследванията на Георги Атанасов, Юстиниан II е нямало как да не спази своето обещание. На българския владетел е дадена ръката на Анастасия, дете на императора от първата му съпруга Евдокия. Дъщерята на Юстиниан е била кръстена на името на своята баба императрица Анастасия, съпруга на Константин IV Погонат (668 – 685), майка на самия Юстиниан.
Във времето, когато е уговарян бракът между Тервел и Анастасия, византийската принцеса е била съвсем млада, тъй като е родена по време на първото царуване на Юстиниан II. През 704 – 705 г. майка є Евдокия вече не е била между живите – Константин Багренородни съобщава, че саркофагът на тази императрица е бил поставен в константинополската църква „Св. Апостоли“. Логично е да се приеме, че Анастасия е придружавала своя баща при заточението му в Херсонес на Кримския полуостров, а после и при бягството му в България. Византийските автори най-вероятно напълно умишлено премълчават този брак с един „варварски владетел“, макар и християнин... Такъв прецедент обаче е имало, тъй като император Ираклий (610 – 641), дядото на Юстиниан, дава своята дъщеря Евдокия Епифания на западно-тюркския каган Тун Ябгу (618 – 630). Принцесата е изпратена, но междувременно каганът умира и тя се завръща в Константинопол. Така или иначе, да се отрича евентуалният брак на Тервел с дъщерята на Юстиниан, е погрешно. За съжаление, няма никакви конкретни данни за Анастасия и нейното присъствие в България.
МАРИЯ (втората половина на IX в.)
Мария е съпруга на княз Борис – Михаил, майка на неговите шест деца. Нямаме известия за нейния произход, но най-вероятно е произлизала от някой от най-знатните български родове. При покръстването на владетелското семейство през 863 или 864 г. съпругата на княза приема името на св. Богородица, а не 28 например на тогавашната византийска императрица майка Теодора. Сам по себе си този факт е показателен за самостоятелното решение на княз Борис при приемането на новата вяра, а не за сляпо следване под натиск на византийския „модел“. Разбира се, и за съпричастността на неговата съпруга при вземането на това съдбоносно решение...
По протокол във Византия се е проявявала подчертана любезност към жените в българския дворец, на първо място – към владетелката. Един пример от съчинението на Константин Багренородни „За церемониите“:
Как е поставената от Бога владетелка на България? Как са дъщерите и синовете на духовния син на императора?
Уви, нямаме конкретни сведения за живота на владетелското семейство, в който със сигурност е имало и радостни, но и тежки дни. Мария и Борис са имали четирима синове (Владимир, Гаврил, Симеон и Яков) и две дъщери (монахиня Пракси и Анна). Не знаем нищо за изпълнения с драматични обрати живот на Мария – как е споделяла трудните решения на Борис, как като майка е преживяла ослепяването на Владимир, как се е отнасяла към блестящите победи и амбициите на Симеон? Все въпроси, за чиито отговори можем само да гадаем...
ВТОРАТА СЪПРУГА НА ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ (началото на Х в. – 927)
Втората съпруга на цар Симеон иначе е първата българска владетелка, носеща титлата „царица“. Името є остава неизвестно, но се знае, че тя е била сестра на могъщия болярин кавхан Георги Сурсувул. Доколкото имаме представа за кавханската институция, втората по ранг в Първото българско царство, тя е присъждана на личности от „кавханския род“ – ако съдим по случая с Георги Войтех през 1072 – 1073 г., този род е бил на почит сред българите даже и през втората половина на ХI в. Най-вероятно бракът на владетеля с представителка на кавханската „династия“ не е първият в историята... Така или иначе, сам по себе си този брак илюстрира интересен „вътрешнодинастичен“ съюз в средите на висшата българска аристокрация.
Втората съпруга на Симеон без съмнение е имала участие, навярно достатъчно значимо, в дворцовите и вътрешнополитическите борби във Велики Преслав. Както е известно, Михаил, най-големият син на Симеон, неочаквано е лишен от престолонаследието и изпратен в манастир. След смъртта на цар Симеон (27 май 927 г.), както основателно допуска археологът и историк Павел Георгиев, „дворцовата партия“ на царицата и нейния брат Георги Сурсувул извършва безкръвен преврат – короната е дадена не на Иван (Йоан), вече престолонаследник на мястото на отстранения Михаил, а на Петър, син на цар Симеон от тази българска владетелка. Вероятно е прав и историкът 31 Тодор Тодоров, че престолонаследническият статут на Иван е „заобиколен“ чрез обявяването на Петър за съвладетел на своя баща, отново с титлата „цар“ – практика, която е особено характерна за Византия по същото време. Промяната води до бунтовете през 928 и 930 г., вдигнати от бившите престолонаследници Иван и Михаил, които властта успява да потуши не без усилие... За съжаление, не знаем името на тази българска царица, нито нещо повече за нейния живот.
МАРИЯ-ИРИНА ЛАКАПИНА (927 – около 963)
Владетелките от Х – ХІ в. са първите жени в нашата история, за чиято роля имаме повече данни. Макар и лаконични, те ни убеждават, че „първите дами“ в българския дворец не са били само „кротки“ съпруги и майки, но и действащи лица в реалната политика. Ако втората съпруга на цар Симеон е първата, която е наричана „царица на българите“, това е било за вътрешна употреба. Статутът на нейната снаха Мария-Ирина обаче е признат официално по силата на българо-византийския мирен договор от есента на 927 г.
Мария е внучка на византийския император Роман І Лакапин (919 – 944), дъщеря на неговия най-голям син, съимператор и потенциален наследник Христофор. Фамилията Лакапини е арменска. Родена около или след 915 г., Мария идва в България в почти детска възраст. Женитбата є с цар Петър (927 – 969) е едно от най-ко- 32 ментираните светски събития във Византия, а вероятно и в други страни от тогавашна Европа. Този династичен брак ознаменува края на десетилетния конфликт между двете „суперсили“ и е отразен във всички византийски хроники. До него се стига, след като през есента на 927 г. започва поредната българска военна офанзива в Източна Тракия. Въпреки тенденциозните внушения на по-късните византийски хронисти, както показахме в книгата „Династията на Крум“, инициативата за мира е на империята. Този път от българска страна идва не отказ, а съгласие. В Константинопол пристига регентът Георги Сурсувул начело на внушителна делегация. Сключен е т.нар. „дълбок мир“, продължил четири десетилетия! Империята нарушава вековните си принципи на „блестяща изолация“, като на чужд владетел е дадена византийска принцеса. Разбира се, това „правило“ е заобикаляно и по-рано, както е при кан Тервел...
Така или иначе, във връзка с преговорите от есента на 927 г. се съобщава, че българските пратеници са запленени от красотата на Мария. В резултат на мирния договор, скрепен с династичен брак, на българския владетел, единствен в тогавашния свят, официално е призната титла „василевс“ („цар“), а архиепископът на България получава ранг на патриарх. Брачната церемония е извършена от константинополския патриарх Стефан II на 8 октомври 927 г. в една от големите църкви на византийската столица. След пищни тържества и богати угощения младата двойка заминава за Велики Преслав. Мария е изпратена извън Константинопол от своите родители. Според съвременниците девойката е тъжна от раздялата, но и щастлива, че се сдобива с мъж цар. Заедно с нея във Велики Преслав заминава и неизвестна като състав свита, която заживява заед- 33 но с нея в българската столица. Една от „дворцовите дами“ в тази свита вероятно е била арменката Рипсимия, омъжена по-късно за комит Никола и запомнена в нашата история като майка на братята Комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Византийската принцеса получава и второ, царствено име – Ирина („Мир“) в знак на установеното трайно приятелство между двете държави. Както ще видим обаче, второто име си остава повече „декоративно“ и не се налага – върху запазените печати българската царица е само „Мария“, което означава, че самата тя е държала най-вече на първото си и лично име.
За реалната политическа роля на царица Мария се знае малко. Прави впечатление обаче, че царицата е имала статут на съвладетелка на своя съпруг – първият подобен случай в нашата история и както изглежда, единствен в онази на Първото българско царство. Поне засега нямаме пример за нищо подобно при предшествениците на цар Петър, включително при неговите баща и дядо, за което можем да съдим от многобройните печати на Борис и Симеон. Статутът на царица Мария е ясно показан в надписите с легенда: Петър и Мария, василевси на българите, в друг вариант: Петър и Мария, в Христа автократори на българите. От този факт обаче не трябва да се правят изводи за директно участие на царицата в българската политика, още по-малко за „доброволна зависимост“ на България от Византия. Ако отбелязваме всичко това, то е, защото по-старата генерация български историци стигат до заключението за някакво зловредно византийско влияние в България, проводник на което е била царицата със своята свита... Този извод е израз на емоции, но за такива твърдения, обективно погледнато, няма почва...
Николай Христакиев Павлович се ражда на 9 декември 1835г. в Свищов в дома на видния възрожденски деец Христаки Павлович.
Макар и останал сирак на 13-годишна възраст, благодарение на баща си, Павлович осъзнава смисъла и цената на историческата памет, което се превръща и в основна тема на неговото творчество. Близките му роднини, при които живее след смъртта на баща си, го насочват да се занимава с търговия, но артистичната душа на Павлович бързо му припомня, че това не е неговият житейски път.
Художникът се обучава в престижни академии във Виена и Мюнхен, като получава финансовата подкрепа на знатни българи, включително д-р Петър Берон. Въпреки че прекарва известно време далеч от дома, Павлович никога не остава чужд на българската кауза. През 1860г. той е поканен в Белград от българския революционер Георги С. Раковски по повод създаването на илюстрации за изданието „Няколко речи за Асен І, великия цар български и сина му Асен ІІ”. От есента на 1860г. до късната пролет на 1861г. художникът живее в Одеса, където разпространява сред българското население първите си исторически литографии.
Поръчайте книгата "1885. Спомени на съвременници" от ТУК
В първите години след Освобождението Павлович рисува с масло върху платно композицията „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.”. Алегоричната картина е наричана още „Разделена България”. През 1881 г. тя е тиражирана като литография. Отпечатана е на 1 юли в Свищовската литография на Д. М. Дробняк.
„Разделена България” акцентира върху главната идея чрез образите на три жени. Главната е тази посредата, която олицетворява Княжество България. Тя е освободена и носи царски дрехи, които символизират власт. В едната си ръка държи високо вдигнат меч, изобразяващ победата, а в другата – българския трибагреник. Високо – върху главата ѝ е поставена корона, а ниско – под краката ѝ е знамето на победените турци.
Жената, която е вляво, олицетворява Тракия (Източна Румелия). Тя е тръгнала по пътя на Княжество България, но все още усеща терора на поробителя. Вдигнала е призивно ръка, търсейки помощ и искайки пълната свобода. Подпряла се е на меч и на щит, върху който е изобразен лъвът.
Третата жена е в най-отдалечен план. Облечена е в черни траурни дрехи със забрадка, носи веригите на робството, и отчаяно е наведена ниско долу. Тя символизира Македония, чийто земи все още са под османско владичество. Около нея властва разрухата, а над главата ѝ се вее знамето на поробителя.
Прави впечатление градацията в литографията на Николай Павлович – „Разделена България”. Започваме от гордо освободената жена, преминаваме през тази, която се е запътила към нейната съдба и завършваме с началното положение (от което първите две са се измъкнали), което е изпълнено с болка и тъга. Произведението е изключително въздействащо и представя реалната ситуация по онова време.
Именно така, стигаме и до Съединението на Източна Румелия с Княжество България и литографията, която Николай Павлович посвещава на това значимо събитие.
След приключване на Сръбско-българската война през 1885 г. Николай Павлович отново рисува алегорична политическа картина, позната ни пак в два варианта – живопис с масло и литография. Втората е тиражирана в 1886 г., като е отпечатана в Държавната печатница в София. Композицията е наречена „Съединението на Северна и Южна България в 1885 г.”. Отново за краткост идва и наименованието й „Съединена”, някъде и „Обединена България”.
Главните образи са вече познатите три жени. Посланието обаче е различно. Княжество България е прегърнала Източна Румелия, която вече също носи корона. И двете са с царски одежди, и двете държат меч и щит, демонстрирайки готовността си да бранят постигнатото. Под тях е друго знаме – сръбското, което символизира разгромната победа на България над Сърбия. Издигнат е и венецът, а около него има ленти, върху които са изписани места, на които са се водили ключови сражения. Лъвът остава там, като продължава да издава мощен рев.
А Македония е все така преклонена някъде там отзад. Главата ѝ отново е сведена, а знамето все така злокобно се вее над нея. Македония остава неосвободена. Но това е временно, защото всички знаем развитието на историята.
Съединението остава като едно от най-важните събития в историята на България. А литографиите на Николай Павлович впечатляващо изобразяват всичките чувства около случващото се тогава.
]]>„Човек не бива и не може да живее само за себе си.“
„Но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.“
„Кои са по-добри от нас? Дали гърци, или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех.“
„Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея!“
"Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”
"Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”
„Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...”
„Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка...”
„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава... Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.”
"Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби."
След боевете край Стара Загора, Нова Загора и село Джуранли, цялата османска армия с командир Сюлейман паша се насочва към преминаване на Стара планина. Вероятно целта е била присъединяване към османските части при Западната армия и Източнодунавската армия в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра. Изключително важно е да се отбележи, че съставът на османската армията се състой от 48 военни батальона(табота*, всяка една съставена от 8 роти), 16 ескадрона и 48 оръдия, общо 27 000 офицери и войници. На 8 август, след съсредоточаване, се насочва към Шипченския проход за преминаването му. Разделена е на три колони:
Планът за действие предвижда фронтален удар срещу руската отбрана.
За отбрана на Шипченския проход е сформиран Шипченски отряд – войскова формация с началник командира на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Общо 7500 офицери и войници и 27 оръдия. Включва:
Отбраната е разпределена така:
На 7 август е открито съсредоточаването на Централната османска армия при Казанлък и действията около Елена. Силите на Южния Руски отряд са основно 8-и армейски корпус с командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки и са насочени за защита на Твърдишкия и Хайнкьойския проход, оценени като вероятни за преминаване на османските сили. На 8 август генерал-майор Николай Столетов открива действителния турски замисъл и изпраща на генерал-лейтенат Фьодор Радецки тревожна телеграма:
Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими.
Към Шипченския проход с ускорен марш са насочени подкрепления от 8-и армейски корпус. За тяхното пристигане са необходими три дни. На следващия ден, 9 август, започва героичната борба за Шипченския проход.
Сражението на 21 август(9 август стар стил) 1877 година
През нощта частите от колоната на Реджеб паша се придвижват към връх Малък Бедек и около 7 ч. отхвърлят руските постове, изграждат позиция и разполагат батарея. Към 8 ч. атакуват руските позиции на връх Свети Никола. Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.
Генерал-майор Николай Столетов преценява действията като начало на главния удар и подкрепя силите на полковник Михаил Толстой с целия пехотен резерв на Шипченския отряд (три роти пехотни роти и осем опълченски роти). Около 9 ч. колоната на Шакир паша атакува Орлово гнездо. Нарушава заповедта да води само демонстративен огън и предприема фронтална атака срещу първата руска позиция (главна) в района на Малката батарея. Атаката е отбита, но османски подразделения се окопават на 150 – 200 метра от позицията и водят интензивна стрелба. Създадената обстановка дава основание Полевият щаб на Руската армия да разпрати съобщение до всички части:
Шипка е силно атакувана от армията на Сюлейман паша. Атаката започна сутринта. Боят е в разгара си. Атаката се води по фронта, като се обхождат и двата фланга. Положението е критическо.
Настоява се частите на 8-и армейски корпус изпратени като подкрепление, да се движат максимално ускорено. Около 13 ч. колоната на Реджеп паша предприема четвъртата си атака срещу Стоманената батарея, а от фланга атакува за пети път колоната на Шакир паша. В разгара на боя пристига с ускорен марш подкрепление, 35-и брянски пехотен полк с командир полковник Александър Липински, който поема отбраната на западната и северната позиция. Отбити са още три турски атаки, като защитниците използват срещу врага и камъни и дървета.
По този пръв повод генерал-лейтенант Фьодор Радецки заявява на военния кореспондент на френския вестник „L'Estafette“, А. М. Млоховски дьо Белина:
Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното Българско опълчение, които, нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни.
Около 18 ч. защитниците на прохода са устояли и атаките са прекратени. Османските сили са заели изгодни позиции за атака на следващия ден – връх Малък Бедек, връх Демиртепе и връх Демиевец.
Затишието на 22 август(10 август стар стил)
На 10 август Сюлейман паша отменя заповедта за нова атака. Организира подробно разузнаване и изработва план за действие на следващия ден. Османските сили инженерно подготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо. Батареята на връх Малък Бедек е разширена до 8 оръдия.
Частите на защитниците от Шипченския отряд се прегрупират и окопават. През целия ден с прекъсвания се води артилерийска престрелка. Затишието дава възможност да се спечели време за похода на руските подкрепления към Шипченския проход.
Решителните боеве на 23 август(11 август стар стил)
Турските атаки започват около 4 ч., като направленията на ударите са променени. Расим паша атакува в две колони връх Узункуш и връх Кючюк Йешилтепе. Колоната на Салих паша атакува връх Свети Никола, а общият резерв – връх Акри Джебел. Вейсел паша около 9 ч. изненадващо атакува източната позиция. Към обяд всички атаки са отбити. Обстановка става критична към 16 ч., когато османските сили превземат връх Кючук Йешилтепе, а връх Узункуш е силно атакуван. Две роти български опълченци отбиват атаката. Отстъпването на връх Кючук Йешилтепе се схваща от отделни командири като разрешено отстъпление. Катастрофата е предотвратена от решителната намеса на средния команден състав: полковник Александър Липински с 20 войника спира отстъплението в района на Кръглата батарея, полковник Фьодор Де-Прерадович задържа състава на Кръглата батарея, майор Чиляев връща опълченците на източните позиции, щабскапитан Поликарпов задържа прислугата на Централната батарея, а доктор Константин Везенков (старши лекар на Българското опълчение) организира контраатака със силите на ранените, които могат да се движат. Към 17:30 ч. на връх Шипка пристига първото подкрепление, ротата на поручик Буфало, по двама войника на артилерийски коне от 16-и стрелкови батальон на 4-та стрелкова бригада с командир генерал-майор Адам Цвецински. До 18 ч. батальонът се съсредоточава, атакува, увлича подразделения от 36-и орловски и 35-и брянски пехотен полк и превзема връх Кючук Йешилтепе. Пристига и 2-ра бригада от 14-а пехотна дивизия с командир генерал-майор Михаил Драгомиров. Позициите са стабилизирани и към 22 ч. и решителният бой затихва по цялата линия. Сюлейман паша в донесение до Главната квартира заключава:
"Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение"
Оценявайки бойните качества, проявени на 11 август от Българското опълчение, неговият командир генерал-майор Николай Столетов в телеграма до началника на Полевия щаб генерал-лейтенант Артур Непокойчицки заявява:
"Що се отнася до българите, то не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек."
След няколко дни настоява:
"Да се наградят, както е установено за частите от войските на нашата армия."
В сраженията участват и 1000 цивилни жители на град Габрово, изпратени на позициите от генерал-лейтенант Виктор Кренке. За техния принос свидетелства военният кореспондент на английския вестник „Daily News“ Арчибалд Форбс пред руския дипломат граф Николай Игнатиев:
"Той е във възторг от нашите войници, а хвали също и българите-опълченци. При това и 1000 жители и деца габровци разнасяли под град от куршуми вода на нашите войски и даже на стрелците от първа линия, а също и изнасяли ранените с пълна самопожертвователност."
Боевете на 24 август(12 август стар стил)
Сутринта на 12 август командването на Шипченския отряд, усилен с нови подкрепления до 14 820 офицери и войници, е поето от генерал-лейтенант Фьодор Радецки, командир на Южния отряд. Българското опълчение с изключение на 5-а дружина е изтеглено за възстановяване и превъоръжаване в Габрово. Командирът възнамерява да подобри позициите с действия срещу командните височини, заети от османските сили. На Сюлейман паша не е известна промяната на руските сили и подновява атаките, чиято главна цел е техния тилен участък. Настъплението започва колоната на Вейсел паша в района на шосето за град Габрово. Дванадесети стрелкови батальон с командир майор Климович отразява три турски атаки. Колоната на Шакир паша подлага от изток позициите на връх Свети Никола на ожесточен, но неуспешен обстрел, а Салих паша атакува върха от юг. Тридесет и шести орловски пехотен полк го отхвърля. Най-ожесточено е сражението от запад срещу втората група укрепления, атакувани от колоната на Расим паша. Шестнадесети стрелкови батальон с командир подполковник Ходяков отстоява връх Кючюк Йешилтепе (връх Волинска височина, Букова глава). При връх Узункуш е ранен командирът на 14-а пехотна дивизия, генерал-майор Михаил Драгомиров. Командването ѝ е поето от генерал-майор Михаил Петрушевский. Около 14 ч. подполковник Ходяков атакува без успех връх Йешилтепе (връх Марковски рът). Към 22 ч. боят завършва и противниците се връщат на изходните позиции.
Боевете на 26 август(13 август стар стил)
На 13 август съставът на Шипченския отряд е прегрупиран. С новопристигналия 53-ти волински пехотен полк руските сили достигат до 14 217 офицери и войници и 44 оръдия. Борбата е за изтласкване на османските сили от връх Акри Джебел и връх Йешилтепе на изходните позиции. Около 7 ч. колоната на подполковник Александър Липински от 35-и брянски, 56-и житомирски и 54-ти подолски пехотен полк овладява връх Йешилтепе. Атакува от движение връх Акри Джебел, но е отбита от колоната на Вейсел паша. Колоната на Шакир паша без успех контраатакува връх Йешилтепе. При престрелка на връх Узункуш е убит командирът на руския Габровски отряд генерал-майор Валериан Дерожински.
На 14 август колоната на Шакир паша подновява настъплението срещу връх Йешилтепе. След негово флангово обхващане, руските сили се изтеглят на връх Кючюк Йешилтепе. В края на деня двете страни са изтощили силите си за настъпление и преминават към отбрана. Завършва шестдневната борба за Шипченския проход.
На 5/17 септември Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода.
Шипченската епопея завинаги ще остане със златни букви в българската история. там, на тези славни върхове, хиляди българи, отдадоха живота си, сърцата си, душите си, за да можем днес, ние да бъдем свободни! Поклон!
]]>Любопитни ли сте да разберете кои са най-новите заглавия на "БългаранЪ" за последната седмица?
Всяка седмица ще представяме най-новите книги на български език, които може да поръчате с доставка в чужбина от balgaran.co.uk. А сега може да видите нашите най-нови заглавия от последните дни.
]]>
Всички сме виждали картината "Самарското знаме" на Ярослав Вешин. Но колко от нас са си задавали въпроса какво стой зад тази картина? Как се създава една творба, която завинаги остава в съзнанието на цял един народ? В следващите редове ще научим интересни факти от историята на "Самарското знаме" от Ярослав Вешин!
Защо тази картина – „Самарското знаме” – е толкова популярна? Виждали сме я в христоматии и по календари, в списания и вестници, по корици на тетрадки и като заглавки на рубрики... И навсякъде я възприемаме като символ, като Самарското знаме и Опълченеца, а не като исторически портрет или като творба на този, който я е създал. Това са верни признаци, че произведението наистина е станало и остава символ: от много години насам и завинаги.
Известно е, кой е нарисувал тази картина: нашият художник Ярослав Вешин. Но докато за един паметник се дават задания и устройстват конкурси, как се е стигнало до тази картина? Нелепо е да се мисли, че някой е поръчал: „Професор Вешин, нарисувайте една картина – символ...” И кой е този опълченец? Картината не носи името му, а и не претендира за портретно изображение. Той също е с достойнството на един обобщен образ.
Все пак, как е било създадено това платно?
Историческите материали ни довеждат до интересни – и поучители подробности.
Картината „Самарското знаме” не е била поръчвана от когото и да било. Инициатор е сам авторът й, Ярослав Вешин. А от замислянето до изпълнението минават около 9 години. Художникът е решил да я нарисува когато неговото гражданско, славянско съзнание е било предизвикано за такова дело. А я е осъществил тогава, когато е намерил възможност без връзка с някакъв юбилей или конкретна дата, но за щастие навреме: четири години по-късно Вешин умира.
Запазени са доста исторически документирани факти, отзиви от съвременници, спомени на близки и ученици на Вешин. Преди 25 години Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) възлага събирането на фактически материали, затова сега не е трудно да се проследят някои моменти от творческия процес. Сведенията ни помагат да разберем подбудите на автора и емоционалните въздействия под които се е намирал.
През 1902 година, за кръглата 25-годишнина от самите събития, на историческите места по Шипченския проход, тогавашният връх Св. Никола (сега вр. Столетов), с. Шипка и с. Шейново се устройват юбилейни маневри. Военни части заемат старите позиции и условно възпроизвеждат историческите сражения. В тържествените парадни маневри участва генералитетът, гвардейци, кавалерия, артилерия, чуждестранни гости и редом с тях останалите живи опълченци.
По това време Ярослав Вешин е вече около 5 години в България и работи като един от първите професори в тогавашното „Рисувално училище” – сегашната Художествена академия. Военното министерство му възлага да вземе участие в маневрите и ги отрази като художник. Още преди това Вешин е имал възможност да се запознае с величавите освободителни битки в преки беседи със станалият му вече приятел Иван Вазов. А кой би могъл по- завладяващо да разкаже за тази част от историята ни, ако не самият автор на „Опълченците на Шипка”? все пак, за момента това е било само разказ. По-късно, на самото място, при срещите си със живите опълченци, с дошлите за тържествата руски гости – участници в събитията Вешин дооформя не само представите, но и отношението си.
Увековечаване на българина-герой
Около две седмици той работи в района на с. Шипка, вр. Св. Никола – Орлово гнездо, с. Шейново. Прави скици, нахвърля пейзажи и рисува срещи между опълченци и бившите им руски командири. Към тях се прибавят и задължителните рисунки на присъстващите официални лица, а картините се дооформят през следващите две години в София.
Но „Самарското знаме” не е между тях. То е само замисъл. След завръщането си от маневрите Вешин споделя, че сред множеството официални и високопоставени лица опълченците са правели впечатление „повече достойно, отколкото тържествено”, и че той има намерение да увековечи българина-герой със Самарското знаме в ръка, но без „натружена тържественост, а сам, когато всичко дошло за маневрите си отиде”, и когато в Шипченският проход остане само Опълченеца.
Като си помислим, че между тези изказани и доста точно формулирани намерения през 1902 година и изпълнението на картината през 1910/1911 година минават над 8 години, може да си представим с какво сериозно вътрешно убеждение Вешин е пристъпил към реализацията на замисъла си.
На Шипка Япослав Вешин се запознава и води много разговори с генерал Столетов, тогава почти 75-годишен, и с генерал Драгомиров.
Те намират особено място в известната му картина „Юбилейните маневри при с. Шипка – вр. Св. Никола”, направена през 1902 – 1904 г. и отразяваща в едър план войници в окопите, а по-назад освен споменатите генерали Драгомиров и Столетов още и Николай Николаевич, граф Игнатиев, граф Геллер, ген. Куропаткин, Сахаров, Дохтуров, Драндаревски и др.
Личните срещи и разговори, личното вживяване в обстановката на мястото на събитията при рисуването, предварителните разкази на Иван Вазов, беседите с опълченците дават траен емоционален заряд в чувствителната славянска душа на Вешин.
В ателието му се намират суровите пейзажи на „Орлово гнездо” и шипченският Балкан, скици и композиционни варианти. Определящи са само замисълът и идеята: не трябва да се възпроизвежда никакъв конкретен епизод, не трябва да се държи сметка за никаква светска етикеция, или правила за субординация сред официалните лица или други „казионни” съображения.
Още в Шейново Вешин се запознава с дошлият за годишнината руски (а после съветски, починал през 1935 г.) писател В.А.Гиляровский, доброволец и кореспондент от руско-турската война. Сближаването е трайно, и когато през август 1907 г. Гиляровский идва в София за откриването на направения от Арнолдо Цоки паметник „Царю Освободителю” (после преименуван „На братята освободители”) срещу Народното събание, става чест гост на Вашин. Той се интересува от замислите му и въодушевен написва в самото ателие на художника следните стихове (тук публикувани за първи път):
Спасителят на знамето
(Вижте и пояснителната бележка на края.)
Още на Шипка, при разговори с опълченците на Вешин прави впечатление, че при почти еднаква възраст те наричали един от другарите си „Дядо Корчев”, а при друг повод „Спасителят на знамето”. Вниманието му било привлечено от един не много висок мъж, с типични български черти и сресана на две страни голяма бяла брада. Това бил опълченеца Никола Корчев, роден през 1832 г. във Варна*б.а.
(Вижте уточнителната бележка на края.)
Именно него Вешин извиква в последствие в ателието си, за да може да осъществи замислената картина.
Картината „Самарското знаме” Ярослав Вешин рисува в т.нар. „горно” ателие, което се е намирало на гърба на сегашния Централен дом на народната армия, с вход откъм стръмната част на улица „Раковски”. В домашното си ателие на ул. „Любен Каравелов” и ъгъла на ул. „Гурко” Вешин не е могъл да докарва Самарското знаме. Той успява да измоли да го ползва за рисуване от натура, но само в държавното ателие. Първият път знамето е било пренесено там от Оръжейно-знаменната палата при Двореца, където се съхранявало, с гвардейска охрана, военна музика и церемонии. Рисуването на дневна светлина налагало доста сеанси, а тържествените церемонии пречели на работата на художника и усложнявали задачата. По негово лично настояване знамето било оставено в ателието за по-дълго време, като била въведена денонощна двойна охрана.
Опълченецът Никола Корчев поел – отново след толкова години – Самарското знаме в ателието на Вешин, прегърнал и целунал знамето и казал: „Това е нашата, българската светиня! Добре си намислил, господине професоре, да я нарисуваш. Нека тази картина напомня на стари и млади, че когато с това знаме в ръка се борехме, ние се борехме за българската земя!”
По време на позирането, Вешин помолил Корчев да се пренесе в незабравимите минали моменти, да му разкаже за спомените си и така да внесе още дух в картината. Близките на Вешин не си спомнят при рисуването на други картини да е имало такова съзнателно търсено и съсредоточено използване на емоционална и психическа настройка. При тази картина може да се говори за нещо повече от професионализъм и вдъхновение.
Идеята за „голямото обобщение“
Вешин споделял със семейството си, че дядо Корчев бил интелигентен, досетлив и внимателен модел, и че разказвал много подробно. Може да си представим, колко много спомени са възкръснали при такава заангажираща и предразполагаща задача, при продължителното и несмущавано общуване между художника и опълченеца. За щастие, те не са пропаднали и сега ние знаем – може би благодарение на описаните обстоятелства – много подробности около бойния път на Самарското знаме. Във връзка с наближаващата 100-годишнина от Освобождението много от тях вече бяха разпространени от печата и телевизията.
„И сега дръвцето е същото, към което беше приковано знамето в Плоещ, и което през боя при Стара Загора беше пречупено от куршуми, ето на това място, където сега е поставена тази сребърна широка гривна с надпис, описващ боевете при Стара Загора” – разказвал Корчев на Вешин.
„Един след друг двама унтерофицери взеха знамето, и двамата поднаха. В една решителна схватка сполучих аз да взема знамето, и обкръжен и охраняван от няколко мои другари опълченци, по заповед на нашия щабс-капитан Попов бързо се изтеглихме. Като взех знамето забелязах, че дръвцето му е счупено от куршуми. Битката беше страшна: от нашата 3-та дружина, която преди сражението наброяваше 700 опълченци и 12 офицера, ние бяхме останали само 120 души с двама офицери”.
„В един много критичен момент, когато бяхме заобиколени почти отвсякъде от турците, генерал Столетов ни заповяда да внимаваме добре, и ако бъдем напълно обкръжени, да изгоря Самарското знаме... Но, спасихме го.”
Човек изпитва особено чувство, когато възприема тези думи споделени от първо лице, от самият участник и герой, в ръце със самото знаме, където всичко е живо и истинско. Въпреки това, картината не получава название „Портрет на опълченеца този и този”. Вешин остава верен на идеята си за голямо обобщение и което трябва да признаем е постигнал по неповторим начин.
А ти достоен ли си ?
Картината е отново пред очите ми. Впечатляват самата атмосфера и фон. Няма нищо бляскаво, нищо официално и ефектно. А всичко е толкова величаво! На преден план грубите скални отломъци и каменистия път от Казанлък нагоре. По-нататък се извисяват чукарите на върха, с „Орлово гнездо” до него. Едва личат руските военни кръстове на фона на следобедното слънце, тогава паметникът на вр. „Св.Никола” още не е бил издигнат. Няма монумантални сгради, няма мрамор, цветя или декор.
Опълченецът е воин. Но позата му не е войнствена или парадна. Той стои спокойно, с едната ръка придържа знамето, другата си е присвил и облегнал на кортика. Главата е наклонена – естествено, човешки, за да се предпази от страничното слънце. В стойката няма нищо от стандартния стоеж „Мирно”. Вешин сам е композирал и аранжирал картината, за нея никой не му е налагал уставни или други изисквания. Сигурен съм, че Вешин съзнателно се е възползвал от всичките тези възможности. Спомнете си израза му: „...когато всичко дошло за маневрите си отиде”. И така, сега от стоежа и изражението на Опълченеца е останало достойнството на извършеното дело, величието на примера, отговорността за опазената светиня. Очите му са в сянка, лицето не е в едър план, и все пак погледа е откроен и задължаващ, сякаш говори: „А ти достоен ли си?”
Самарското знаме е рисувано от натура, но в свободно състояние. Долният му край е подбран и прихванат от лявата ръка на опълченеца. Личат, но без да се натрапват разкъсаните места от светло-синята му ивица. На картината не личи нито един от надписите на знамето. То не е плакатно разгърнато, защото е достатъчно известно. Показано е като спомен и светиня, а не като експонат.
Картината не отразява конкретно събитие. Нарисуваното няма координати във времето. Но има три автентични елемента: местността, личността и самото знаме. Но нито един от тези три елемента не е изведен на преден план като рисунък. Рядко има картини с толкова обобщаващо единство на цел, замисъл, композиция и пресъздаване.
КАРТИНА – СВЕТИНЯ!
Инж. Ярослав Генов, внук на художника Ярослав Вешин
Уточнителна бележка:
Като родно място на Никола Корчев в тази публикация е посочен град Варна, позовавайки се на материали от тогавашния КНИК. Там той е живял и работил, и през 1921 г. починал, но в действителност е родом от село Долна Диканя, Радомирско. Персонално и документално уточняването е направено от самия внук на Никола Корчев при срещата му с Ярослав Генов след публикацията за Самарското знаме в бр.33 на в. Литературен фронт, от 18 август 1977 г. Тогава бе недвусмислено потвърдено, че вярното произношение на името на Опълченеца е Корчев, а не Корчов, както е в някои по-стари източници.
Опроверга се, че Корчев е родом от Самоков (по написано от кореспондент на „Работническо дело”). Недоразумението също бе обяснено от внука на Опълченеца:
Никола Корчев със семейството си е живял в родната си къща на края на село Долна Диканя. През една зима по време на турското иго, в къщата им нахълтват група пътуващи с коне турци и заповядват: жените да останат, а всички мъже – вън!... Но не след много мъжете с още българи внезапно се връщат в къщата, въоръжени с брадви и ликвидират турците, веднага след което същата нощ избягват в Самоков, където и остават.
Обстоятелствата бяха веднага съобщени в редакцията на „Работническо дело”, но корекция не бе отпечатана.
Вешину в его ателие:
Вновь переду мной ты Шипку воскресил!
В твоих талантливых картинах
я вижу бытву грозных сил
в кровавых Шейновских долинах.
Прошли года – но в сей момент
Я вижу грозные Балкани!
Где состязалисы великаны –
Бойцы достойные легенд...
Спасибо, Вешин! Только ты
в могучем блеске красоты
все сохранил на полотне
на память нам о старине.
София, сентябр 1907 год.
В.А.Г.
Владимир Алексеевич Гиляровский е роден през 1853 г. във Волгогодска губерния, починал на 1.10.1935 г. в Москва. Руски съветски писател, основните му произведения са създадени и публикувани след 1917 г. Човек с необичайно богата руска душа и житейски опит. Около десет години е бил скитник, бурлак по Волга, пожарникар и провинциален актьор. Първата му книга (1887 г.) била унищожена от царската цензура. Бил е доброволец – участник в Руско-турската война. От 1902 г. е личен приятел на Ярослав Вешин. В Москва има значима улица на името на В.Гиляровский.
Писмо:
Редакция на в-к „Литературен фронт”
ТУК
На вниманието на др. Николай Тодоров
Относно: Статията „Картина-символ” от брой 33/18.8.1977 г.
Статията получи неочакван за мен отзвук. Три дни след излизането на вестника, на 21.8. сутринта по телефона ми се обади внука на нарисуваният от дядо ми опълченец, др. Никола Иванов Корчев. Запознахме се задочно – за сега по телефона, той ми благодари за написаното, като потвърди историческите данни въз основа на лични спомени на баща му. Същевременно др. Корчев сподели, че разполага с още интересни фактически материали и спомени. Така, той имал докуменвти за участие на дядо му (Опълченеца от картината) в четата на Филип Тотю, а също и за патриотичните му прояви като машинист (един от първите наши локомотивни машинисти) в железницата на барон Хирш.
Др. Корчев е установил връзка с Военно-историческия музей в София и е участвал в техни мероприятия във връзка с годишнината.
Счетох за необходимо веднага да ви съобщя тези данни, защото предполагам, че и редакцията може да намери в негово лице добър партньор. Адресът му е:
1309 София
Ул.”Симеон Кавракиров”, блок 147, вх.А, етаж 3, апартамент 4
Никола Иванов Корчев
Тел. 21-83-29
Улицата се намира в района на надлеза „Захарна фабрика”, по посока към ІІІ-та градска болница.
Наред с другото, др. Корчев направи следните фактически уточнявания:
1.Точното име е Корчев, а не Корчов. По доста стари материали се среща и едното, и другото. Поне за мен едва сега достоверно и недвусмислено се установи: Корчев.
2.Годишнината на раждането е вярна, но мястото не е Варна. Във Варна лицето е живяло. Тази информация води началото си от материалите на КНИК, които споменавам в ръкописа си.
Така или иначе, но поместената статия ще допринесе за изясняването на още исторически подробности и документи, а на мен донесе едно ново, неочаквано и интересно познанство.
С поздрав, Я.Г
21.8.1977 г.
Забележка към настоящата публикация.
При описаната по-горе среща с внука на Опълченеца се изясни причината за пребиваването на нарисуваният Опълченец в Самоков, след описаните събития в родното му селище Долна Диканя (Радомирско).
За „Самоковския период” с много неточни данни е писано във вестник „Работническо дело” в брой 313 от 9-ти ноември 1977 г. от кореспондента на вестника за Софийски окръг.
Още тогава известих писмено с редакцията на „Работническо дело” и им предоставих верните данни с оглед на това да направят коригираща публикация. За справка тук я възпроизвеждам.
Не последваха нито отговор, нито коригираща публикация.
Я. Генов
]]>Любопитни ли сте да разберете кои са най-новите заглавия на "БългаранЪ" за последната седмица?
Всяка седмица ще представяме най-новите книги на български език, които може да поръчате с доставка в чужбина от balgaran.co.uk. А сега може да видите нашите най-нови заглавия от последните дни.
]]>
Нека си припомним стихотворението на Патриархът на българската литература Иван Вазов и научим малко повече за създаването на тази творба!
]]>Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Стихотворението е част от стихосбирката „Епопея на забравените“, посветена на героите от националноосвободителните борби и Възраждането на България през XVIII и XIX век.
Самата ода „Опълченците на Шипка“ е посветена на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877 – 1878). То описва боевете при Шипка през август 1877. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877“, това добавя историчност и документален характер на темата.
Поводът за създаването на тази епопея е в известна степен противоречив. Великият ни поет чете в един от пловдивските вестници спомени на Захари Стоянов, в които той разказва за последните дни и часове от живота на водачите на българската национална революция. Тези печални факти изпълват поета едновременно със скръб и гняв, а заедно с това той получава и книга с романтични поеми на своя любим френски писател и литературен кумир Виктор Юго.
Вазов е изумен от мащаба и размаха на езика, на който те са написани. Тези два факта провокират и вдъхновяват писателя, тогава все още твърде млад – през 1884 г. той е на 34 г., да създаде и на български такъв цикъл, в който той обръща поглед към миналото, към националната революция, към нейните събития и герои. Събития и герои, които някои българи много бързо след Освобождението са забравили.
„Опълченците на Шипка” излиза за първи път в стихосбирката на Вазов „Поля и гори”, издадена през 1884 г. в Пловдив.
А по-късно е включена в цялостната концепция на „Епопея на забравените” в стихосбирката „Поеми”.
Нашите опълченци доказаха на цял свят, как българинът знае да мре за Отечеството си! Те показаха и завещаха на нас, как трябва да се изпълнява дългът пред свещения олтар на Отечеството ни!
Народ, който цени борците си, който живее с историята си, той не умира!
Поклон пред смелите и самоотвержени борци. Хвала и чест на славните шипченски герои!
Всяка седмица ще представяме най-новите книги на български език, които може да поръчате с доставка в чужбина от balgaran.co.uk. А сега може да видите нашите най-нови заглавия от последните дни.
]]>
Искате ли да разберете кои са най-новите заглавия? Ние от "БългаранЪ" сме помисли и за това!
Всяка седмица ще представяме най-новите книги на български език, които може да поръчате с доставка в чужбина от balgaran.co.uk. А сега може да видите нашите най-нови заглавия от последните дни.
]]>